Чингиз Айтматов - Голгота

Но изведнъж като гръм от небето отново се появиха хеликоптерите. Този път те летяха доста бързо и тутакси се насочиха застрашително ниско над разтревоженото стадо, което се впусна в бесен галоп, далеч от чудовищната напаст. Всичко стана така неочаквано и зашеметяващо бързо, че стотиците подплашени антилопи, обезумели от страх, загубили водачи и ориентация, изпаднаха в дива паника — тези безобидни животни с нищо не можеха да се бранят от връхлитащата ги техника. А хеликоптерите сякаш тъкмо това целяха — като изпреварваха бягащото стадо и го притискаха към земята, сблъскаха го с друго, пак така многобройно, оказало се наблизо, и въвличайки все нови и нови насрещни стада в това моюнкумско стълпотворение, всяваха още по-голяма паника в бягащата маса, което доведе до още по-страхотни размери нещастието, сполетяло двукопитните обитатели на никога невиждалата подобен ужас савана. И не само двукопитните, но и вълците, неотлъчните им спътници и вечни врагове, попаднаха в същото положение.

Когато пред очите на Акбара и нейното семейство започна това зловещо нападение, в първия миг вълците се притаиха, свивайки се от страх в коиловите коренища, но не издържаха и хукнаха да бягат по-далеч от тази проклета местност. Трябваше да изчезнат, да се спасят, да намерят някъде убежище, ала тъкмо това не бе съдено да стане. Още не успели да се отдалечат на достатъчно разстояние, те усетиха след себе си земята да бучи и да трепери като в буря — огромната маса сайгаци, гонена от хеликоптерите в определена посока, се носеше към тях със страшна скорост. Без да смогнат някъде да свърнат или да залегнат, вълците се оказаха на пътя на този жив, връхлитащ като ураган, грамаден и опустошителен поток. И ако дори за секунда се бяха поспрели, неминуемо щяха да бъдат пометени и прегазени от сайгаците — с такава шеметна скорост се бе устремила напред тази плътна, загубила всякакъв контрол над себе си животинска стихия. И само защото не забавиха крачки, а напротив, препуснаха в страха си още по-силно, вълците останаха живи. Но сега вече и те попаднаха в плен, сред вихъра на това поголовно бягство, абсурдно и недопустимо, защото, погледнато отстрани, вълците се спасяваха заедно със своите жертви, които допреди малко бяха готови да разкъсат, да им разнесат месата по степта, а сега бягаха редом с тях от общата опасност, равни пред жестокия обрат на съдбата. Такова чудо — вълци и сайгаци да бягат ведно — до ден-днешен Моюнкумската савана не бе виждала дори при големи степни пожари.

На няколко пъти Акбара се опита да изскочи от общия поток, но това се оказа невъзможно — рискуваше да бъде смачкана под копитата на стотици антилопи, носещи се в плътна галопираща маса. В този бесен и убийствен галоп вълците на Акбара все още се държаха заедно и засега тя можеше да ги вижда с крайчеца на окото — ето сред антилопите, разменяйки места, ускоряват бяг нейните първи рожби, с изблещени от ужас очи, ето го Едроглавия, до него Бързоногия, ето и Любимката, която едва смогва, все повече отмалява, а заедно с тях панически бяга и той — страшилището на Моюнкумите, нейният Ташчайнар. Нима за това бе мечтала синеоката вълчица — наместо в големия лов да бягат сега сред сайгачите стада, без да имат сили да предприемат нещо, повлечени от техния поток като тресчици в река… Първа загина Любимката. Падна под краката на връхлитащото множество, чу се само краткият й писък, тутакси погълнат от тропота на хиляди копита…

А преследващите ги хеликоптери се движеха от двете страни на животинската маса и поддържаха връзка по радиото, координираха, следяха да не се разпръснат стадата, че после пак да се наложи да ги гонят по саваната и като увеличаваха скоростта, всяваха още по-голяма паника сред сайгаците и ги принуждаваха да бягат още по-бързо. В шлемофоните хриптяха възбудените гласове на хайкаджиите: „Двайсети, чуваш ли, двайсети! Я дай газ! Още!“ От въздуха чудесно се виждаше как по степта, по белия рохкав сняг се носи гъстата черна река на див ужас. И в отговор се чуваше бодър глас в слушалките: „Тъй вярно, давам! Ха-ха-ха, я виж, сред тях бягат и вълци! Е, на това му се вика браво! Накисна се Кумчо Вълчо! Край, братлета! Тук не ви е «Ну, погоди!»“.

Те разчитаха да изтощят преследваните сайгаци, както се предвиждаше по план, и сметката им беше точна.

А когато преследваните стада нахлуха в голямата равнина, тук вече ги посрещнаха онези, за които хеликоптерите се бяха старали от сутринта. Пресрещнаха ги ловците или по-скоро палачите. Те се включиха в хайката с всъдеходи — джипове с открити покриви, и подгониха сайгаците, стреляйки по тях с автомати от упор, без да се целят, косяха ги като градинска трева. А отзад ги следваха тежкотоварни камиони, в които хората хвърляха трофеите един след друг, събираха жътва наготово. Младите мъжаги набързо усвоиха новата работа, колеха неубитите сайгаци, настигаха ранените и ги доубиваха, но основното, което вършеха, бе да разлюлеят за краката окървавените трупове и с един замах да ги метнат през борда в каросерията! Саваната плащаше на боговете кървав данък, задето бе дръзнала да остане девствена — в камионите растяха планини от сайгачи трупове.