Чингиз Айтматов - Голгота

Акбара стана от мястото си и потегли в бавен тръс, нямаше повече време за чакане. Вълкът и вълчетата тръгнаха след нея.

Всичко започваше приблизително така, както го бе видяла вълчицата в мечтите си, когато вълчетата бяха още малки. Ето че този час настъпи — дойде времето на груповите хайки в степта. Ще мине още някой и друг ден и с идването на силните студове вълците единаци ще се обединят в големи глутници и до края на зимата ще ловуват заедно.

А междувременно Акбара и Ташчайнар водеха вече своите първородни вълчета на изпитание, на първия в живота им голям лов на сайгаци.

Според условията в степта вълците се движеха ту бавно, ту в лек тръс, оставяйки по девствения сняг съцветията на своите следи като белези на сила и сплотена воля, тук-таме крадешком се промъкваха през храсти, тук-таме се плъзваха като сенки. И сега всичко зависеше от тях самите и от това какъв късмет ще имат…

Акбара изтича на едно възвишение, обрасло с коило, за да огледа местността, и застина, вперила сини очи в далечината, душейки миризмите във въздуха. Необятната савана се пробуждаше, в леката мъгла, додето погледът стига, се виждаха сайгачи стада — огромна маса сайгаци с едногодишния си приплод, който зиме се отделяше в нови стада. Тази година бе доста плодовита при сайгаците, а значи благоприятна и за вълците.

Вълчицата се задържа малко по-дълго на възвишението: трябваше да се вземе най-точното решение — да се определи по вятъра накъде, в коя посока да тръгнат, за да започнат безпогрешно лова.

Но в същия миг някъде отстрани и отгоре се чу внезапно странен звук и над степта се разнесе някакво бучене, което изобщо не приличаше на буреносна гръмотевица. Този шум бе съвсем непознат и така неотклонно и бързо нарастваше, че Ташчайнар не се сдържа, изтича горе при вълчицата и двамата, приклекнали от страх, видяха как в небето над саваната се появи невиждана чудновата птица, която летеше с оглушителен грохот, наклонена на една страна, забила нос напред, а зад нея на известно разстояние летеше друга. След малко се отдалечиха и шумът постепенно заглъхна. Това бяха хеликоптери.

И тъй, два хеликоптера прекосиха небето над Моюнкумите като риби, неоставящи следа във водата. Нищо не се промени от тяхното идване, ако се изключи фактът, че това бе въздушно разузнаване и че в този миг по етера се носеха с открит текст радиосъобщения от пилотите къде какво са видели и в кои квадрати какви проходими пътища има по Моюнкумите за всъдеходи и тежкотоварни камиони…

А вълците, преживели моментна тревога, разбира се, скоро забравиха за хеликоптерите и отново заситниха по степта към сайгачите пасища, без изобщо да предполагат, доколкото това не им е съдено, че всички те, обитателите на саваната, са вече забелязани и отбелязани върху карти, в номерирани квадрати, и са обречени на масов унищожителен лов, че гибелта им вече е планирана, координирана и приижда към тях с многобройни мотори и колела…

Откъде можеха да знаят степните вълци, че тяхната изконна плячка — сайгаците — е необходима за изпълнение на плана по месодоставките, че в края на последното тримесечие от „решаващата година“ в областта се бе създала твърде напрегната ситуация — „не можеха да приключат петилетката“ и някой изпечен хитрец от областното управление бе предложил „да се задействуват“ месните ресурси на Моюнкумите: всъщност тази идея се свеждаше не толкова до самото производство на месо, колкото до фактическите месодоставки, единственият начин да се остане с чиста съвест пред народа и пред взискателните ръководни организации. Откъде можеха да знаят степните вълци, че в областното управление телефоните не спират да звънят; моментът налага — ако ще отдън земя, да се намери месо, но планът да се изпълни, стига вече протакания: това е последната година от петилетката, как ще се отчетем пред народа, къде е планът, къде е месото, къде е изпълнението на поетите задължения?

„Планът ще бъде изпълнен на всяка цена — отговаряше областното управление — в следващата десетдневка. Тук-таме има скрити резерви, ще форсираме, ще дадем зор…“

А степните вълци, без нищо да подозират, старателно се промъкваха по околни пътища към заветната цел и все така начело с вълчицата Акбара, стъпвайки безшумно по мекия сняг, наближиха последния рубеж преди атаката — високи могилки с коилови гъсталаци и изчезнаха сред тях, слели се с кафеникавосивия им цвят. Оттук вълците на Акбара виждаха всичко като на длан. Безчетно стадо степни антилопи — всички до една с еднакъв косъм, сякаш още от сътворението на света, бели отстрани, с кафява ивица на гърба, пасяха в обширната тамариксова долина, без да усещат опасността, жадно поглъщайки тревата с пресния сняг. Засега Акбара изчакваше, трябваше да съберат сили преди скока, та всички наведнъж да изскочат от прикритието и веднага да се впуснат в гонитба, след което вече хайката сама ще подскаже маневрите. Младите вълци трескаво потръпваха от нетърпение и наостряха уши, кипеше кръвта и на сдържания Ташчайнар, готов да забие зъби в застигнатата жертва, но Акбара, прикривайки пламъка в очите си, все още не даваше знак за скок, дебнеше най-удобния момент — само тогава можеше да се разчита на успех: сайгаците за миг набират такава скорост, която е непостижима за нито едно диво животно. Трябваше да се издебне моментът.