Чингиз Айтматов - Голгота

И отде му се натресе на главата тоя Авдий! И пак, ако става дума за съдбата и човешкия живот, за всевъзможните житейски обстоятелства, предопределящи причините за други събития, всичко това бе започнало много по-отдавна и далече оттук…

Изгонен от духовната семинария за еретични разсъждения, Авдий работеше по онова време като хоноруван сътрудник в областния комсомолски вестник. Редакцията на вестника държеше на бившия семинарист, който доста добре пишеше на любими за читателя теми. Анатемосан от църквата, той беше добре дошъл за нагледната антирелигиозна пропаганда. На свой ред злополучният семинарист бе заинтересуван от възможността да пише в младежкия печат по близките му морално-етични въпроси. Неговите публикации с малко необичайни разсъждения безспорно привличаха читатели, и то не само млади особено на фона на унило-дидактичните призиви и социални заклинания, залели областния печат. И би могло да се каже, че за момента взаимните интереси оставаха ненакърнени, но малцина знаеха или по-точно никой не знаеше освен един човек какви планове зрееха в главата на този млад и недорасъл реформатор. След време, вече като утвърден журналист, Авдий Калистратов се надяваше да намери някаква приемлива форма, някаква междинна идеологическа линия, която би му дала възможност да направи обществено достояние така актуалните и жизненоважни, по негово убеждение, нови представи за Бога и човека в съвременната епоха в разрез с догматичните постулати на архаичното вероучение. Най-комичното бе, че той се изправяше пред две абсолютно недостъпни и неразбиваеми крепости, чиято сила се корени в тяхната обща непоклатимост и тотално взаимно самоизключване: от една страна — неподвластните на времето хилядолетни и неизменни традиционни концепции, ревностно пазещи чистотата на вероучението от каквито и да било, дори благонамерени новомислия, и от друга — могъщата логика на научния атеизъм, която изцяло отхвърля религията с всичките й норми. А той, нещастният, беше между тях като между чук и наковалня. Въпреки това бе преизпълнен със страстна увереност. Въодушевен от своите идеи за „развитие във времето на категориите за Бога в зависимост от хода на човешката история“, еретикът Авдий Калистратов се надяваше рано или късно съдбата да му предостави възможност да посвети хората в същността на своите заключения, защото всичко, както предполагаше той, води дотам, че хората дори сами ще поискат да узнаят за своите отношения с Бога в постиндустриалната епоха, когато могъществото на човека ще стигне до най-критичната си фаза. Заключенията на Авдий бяха все още уязвими, имаха дискусионен характер, но официалното богословие не му прости дори такова свободомислие и го изгони от духовната семинария, когато той отказа да се разкае за своя еретизъм.

Авдий Калистратов имаше високо бледо чело; подобно на мнозина от своето поколение той носеше дълга коса до раменете и гъста кестенява брадичка, което впрочем ако не го разкрасяваше, то придаваше на лицето му кротък и благ израз. Трескавият блясък в сивите му изпъкнали очи отразяваше неспокойния дух, присъщ на неговата натура и извор на големи радости от постигнатите успехи, както и на много тежки страдания от околните хора, към които се стремеше с открито сърце и доброта…

Авдий ходеше обикновено с карирани ризи, пуловер и дънки, в студени дни слагаше едно балтонче и стара кожена шапка, останала от баща му. В този са вид се появи и в Моюнкумската савана…

И фактът, че сега лежеше вързан в каросерията на камиона, му навяваше разни горчиви мисли. Но най-остро от всичко чувствуваше своята самота. Спомни си полузабравен стих от някакъв източен поет: „Еднакво сам си и в тълпата, и в миговете насаме“. И още по-горчиво и мъчително си мислеше за онази, която от известно време му бе станала най-близкото същество на света, неотстъпно беше в неговите мисли като втори образ на собствената му същност — и сега не можеше да я отдели от себе си, не можеше да не отправи към нея своите чувства и преживявания. Ако наистина съществуваше телепатия като свръхсетивна връзка между близки натури в изключително напрегнато състояние, тази нощ тя непременно би трябвало да изпитва странна угнетеност и тежки предчувствия…

Авдий едва сега бе прозрял истината в парадоксалните думи на същия онзи източен поет, на когото по-рано се присмиваше, не вярваше, че би могло да се твърди: „Да не познае нивга любовта създаденият истински да люби…“ Що за безсмислица! И тихо плачеше, мислейки за нея, съзнавайки, че ако не беше я срещнал, ако не я обичаше с такава съкровена и отчаяна любов, с каквато човек обича живота преди смъртта, нямаше да го мъчи тази нестихваща болка, тази тъга, това непреодолимо, безумно, изгарящо желание веднага, тутакси да скъса въжетата и да се устреми към нея, да хукне посред нощ през саваната към оная запиляна по огромната трансконтинентална железопътна линия спирка Жалпак-Саз, за да се озове както тогава поне за половин час пред вратата на дома й, пред малката къщичка край болницата, граничеща с големите пустини… Но Авдий нямаше сили да се освободи и проклинаше своята може би дори ненужна преданост — та нали затова се върна, дойде за втори път в тези азиатски краища и се озова тук, в Моюнкумите, където сега лежеше вързан, оскърбен и унизен. И колкото по-ясно осъзнаваше, че желанието да я види е неосъществимо, толкова повече се изостряха чувствата му към нея, толкова повече го измъчваше самотата, и същевременно това душевно състояние му разкриваше тръпчивата наслада от сливането с Бога, защото сега бе разбрал, че Бог се проявява чрез любовта, дарявайки човека с най-висшето щастие на битието. И тук божията щедрост е безкрайна, както е безкрайно времето, а предопределението на любовта е неповторимо при всеки един случай и при всеки човек…