Чингиз Айтматов - Голгота

— Слава на Всевишния! — прошепна той, загледан в луната, и си помисли: „Ако знаеше тя колко безпределна е божията милост, когато поражда в сърцето любов…“

В този миг край камиона се чуха стъпки и някой, като сумтеше и се уригваше, се качи в каросерията. Това беше Мишаша, а зад него подаде глава и Кепа. Изглежда, доста бяха пийнали, защото го лъхна силна миризма на водка.

— Ти бе, мамка ти мръсна, кво си се излегнал? Я да ставаш, попска мършо, че Обера те вика на тепиха, ще те превъзпитава — каза Мишаша и тръгна към него, стъпвайки между сайгачите трупове като мечка в бърлога.

Захили се на свой ред и Кепа:

— Тепих няма да има, на собствения си задник ще поседиш, на моюнкумската земица.

— Че то трябвало и удобства да му търсим — басово се обади Мишаша и се уригна, — за тия работи, мамка му мръсна, заслужава да го пратят в Сибир! Решил да ни баламосва, едва ли не калугери да ни прави, ама не е познал, мамка му мръсна!

Оттогава Авдий Калистратов писа на Инга Фьодоровна няколко писма до Жалпак-Саз и тя му отговаряше до поискване в градската поща, тъй като той вече нямаше постоянен адрес. Авдий от малък загуби майка си и баща му, дякон Калистратов, останал цял живот вдовец, посвещаваше своята любов и богатата си богословска и светска култура на сина си и дъщеря си, по-голяма от Авдий с три години. Варвара, сестрата на Авдий замина да учи в Ленинград, искаше да постъпи в Педагогическия институт, но там не я приеха като дъщеря на култов служител, защото това би й открило достъп до училищното обучение. Тогава тя кандидатствува и влезе в политехниката и така остана в Ленинград; омъжи се, създаде семейство и сега работеше като чертожничка в някакъв проектантски институт. А пътят на Авдий водеше към сферите на духовния живот, той сам искаше да стане духовник, искаше го и баща му, най-вече след историята на Варвара с Педагогическия институт. Когато Авдий постъпи в семинарията, дякон Калистратов бе щастлив и горд — радваше се, че мечтата му се сбъдна, че трудът и усилията му не бяха напразни, че Господ чу молбите му. Но скоро след това умря и навярно по милостивата воля на съдбата, защото не би понесъл еретичната метаморфоза у сина си, отдал се на реформаторски увлечения на попрището на вечното като света богословие — учение, дадено веднъж завинаги в безкрайността и неизменността на божествената сила.

Когато Авдий започна да сътрудничи в областния младежки вестник, малкото жилище, в което дякон Калистратов преживя със семейството си много години, бе предоставено на новоназначен църковен служител, а на бившия семинарист предложиха да го освободи като лице, нямащо никакви отношения с църквата.

Авдий повика сестра си Варвара, за да прегледа и отнесе в Ленинград като спомен и наследство нужните й вещи, останали от родителите им, предимно старинни икони и картини. За себе си остави бащините книги. Това бе последната среща между брата и сестрата — всеки имаше своя съдба. Повече не се видяха, отношенията им си останаха нормални, но пътищата в живота — различни. Оттогава Авдий живееше по частни квартири, отначало беше наемал самостоятелна стая, но по-късно се принуди да живее със съквартиранти, тъй като не му достигаха средства. Затова и писмата си получаваше до поискване.

Тъкмо по това време се очерта първата командировка на Авдий Калистратов в Средна Азия от редакцията на областния комсомолски вестник. Непосредствен повод бе идеята му да проучи и опише как и по какви пътища прониква сред младежта от европейската част на страната наркотичното средство анаша, растение, което вирее в Средна Азия, в Чуйските и Примоюнкумските степи. Анашата е родна сестра на всеизвестната марихуана, особен сорт южен див коноп, съдържащ в листата си и най-вече в цветовете и прашеца силно упойващи вещества, които при пушене предизвикват еуфория, илюзия за блаженство, а при увеличаване на дозата настъпва угнетение, преминаващо в агресивна, опасна за околните невменяемост.

Историята на това пътуване Авдий Калистратов подробно описа в пътните си очерци, дори описа и премеждието в степта, когато неочаквано се сблъска с вълчето семейство, описа всичко преживяно с болка и тревога като очевидец, като гражданин, загрижен от разпространяването на този наркотик. Но публикуването на очерците му, отначало приети в редакцията с голям възторг, се забави, а по-късно изобщо беше спряно.

За всичките си несполуки и тревоги Авдий писа на Инга Фьодоровна, в която виждаше най-близък човек, дар от съдбата, защото, подобна на бистри речни води, тя го освежаваше и възкресяваше за всекидневното битие. Скоро осъзна, че всяко писмо до нея е събитие в живота му, че може би дори тази кореспонденция е предопределението, което оправдава неговото съществуване.