Айзък Азимов - Роботите и империята

— Така твърдят в официалното послание, което получихме от Председателя на Съвета на Аврора — безгрижно подхвърли Д.Ж. — С радост бихме ви задържали, но членовете на Директората решиха, че не биха платили за вас с цената на една междузвездна криза. Не съм убеден, че съм съгласен с тях, но те са по-висшестоящите.

Гладиа се намръщи.

— За какво съм им потрябвала? Повече от двайсет десетилетия живея на Аврора и нито веднъж не са се престорили, че имат нужда от мен… Чакайте! Смятате ли, че сега вече гледат на мен като на единствената възможност да спрат надзирателите на Солария?

— Мина ми тази мисъл, милейди.

— Няма да го направя. Удържах онази надзирателка като по чудо и едва ли някога ще успея пак. Сигурна съм, че няма да стане… Пък и за какво им е да кацат на планетата? Могат да унищожат надзирателите отдалече, след като вече знаят какво представляват.

— Всъщност — отбеляза Д.Ж. — посланието, с което настояват да се върнете, е изпратено много преди да е било възможно да научат за вашия сблъсък с надзирателката. Сигурно им трябвате за нещо друго.

— О-о… — Гладиа съвсем се обърка. После отново се разпали. — Не ме интересува за какво! Не искам да се връщам. Тук ме чака работа и нямам намерение да я оставям.

Д.Ж. се изправи.

— Радвам се да го чуя, мадам Гладиа. Надявах се, че така ще се чувствате. Обещавам ви, че ще направя всичко възможно да ви взема със себе си, когато тръгнем от Аврора. Но точно сега трябва да отида на Аврора, а вие трябва да дойдете с мен.

Гладиа изпращаше с поглед смаляващия се Бейлиуърлд. Чувстваше се коренно различно в сравнение с предния път, когато бе наблюдавала приближаването му. Беше си все същата онази студена, сива и нещастна планета, каквато й се стори в началото, но сега усещаше топлината и живеца на хората. Те бяха съвсем истински, от плът и кръв.

Солария, Аврора и другите Външни светове, които бе посещавала, й се струваха изпълнени с нематериални… дифузни образи.

Точно това беше думата. Дифузни.

Колкото и малко да бяха хората, които обитаваха дадена планета от Външните светове, те се разпръсваха и я запълваха така, както молекулите газ се разпръсват и запълват предоставения им обем. Космолитите сякаш взаимно се отблъскваха.

И наистина е така, помисли си Гладиа мрачно. Космолитите винаги я бяха отблъсквали. Възпитанието, което получи на Солария, целеше именно това. Но дори на Аврора — в началото, докато лудешки експериментираше със секса — най-неприятното нещо си оставаше неизбежната близост в интимните отношения.

Освен… освен с Илайджа… Но той не беше космолит.

Бейлиуърлд бе съвсем различен. Вероятно и всички останали Заселнически светове. Хората се скупчваха на едно място, за което заплащаха с огромните пустеещи пространства наоколо — пустеещи, докато прирастът на населението не ги запълнеше. Заселническите светове се състояха от струпвания на хора, от камъчета и морени, а не от газови молекули.

Защо се получаваше така? Може би заради роботите! Те правеха хората по-малко зависими един от друг. Запълваха междинното пространство. Бяха като изолационен материал, който намалява естественото привличане между тях, така че цялата система се разпадаше на отделни части.

Това трябваше да е. На Солария имаше най-много роботи, а изолиращият ефект се усилваше до такава степен, че отделните газови молекули — човешките същества — придобиваха неимоверна инертност и почти никога не взаимодействаха помежду си. (Къде ли се бяха дянали соларианците, пак се запита Гладиа, и как ли живееха?)

А сигурно и голямата продължителност на живота също оказваше влияние. Как е възможно в продължение на десетилетия да се опазва една емоционална връзка от постепенното вгорчаване? Или ако единият умре, как щеше другият да се бори десетилетия наред със скръбта? И ето че хората свикваха да не се привързват емоционално, а да се държат на разстояние, вътрешно да се изолират.

От друга страна, ако живеят кратко, хората нямаше толкова лесно да погребват очарованието от живота. При бързата смяна на поколенията топката ще преминава от ръка на ръка, без изобщо да докосва земята.

Съвсем неотдавна Гладиа бе заявила на Д.Ж., че няма повече какво да прави или да научи, че е изпитала и премислила всичко, че ще трябва да изживее дните си до края в безпросветна скука… Без при това да знае, без изобщо да подозира за съществуването на тълпи от хора, на цели рояци; за възможността да говори пред стотици хиляди, докато те се разтапяха в едно море от глави; да чува техния отклик, изразен не с думи, а с безмълвни звуци; да се слее с тях, да ги почувства, да станат едно цяло.