Айзък Азимов - Роботите и империята

— Но защо? Ти насърчи разрастването на Земята и обезсърчи разрастването на космолитите. Точно така трябваше да стане.

— Точно така ли? Мислиш ли, приятелю Данил, че един землянин представлява нещо повече от един космолит, при положение, че и двамата са човешки същества?

— Има известна разлика. Илайджа Бейли би предпочел по-скоро земляните да претърпят поражение, отколкото Галактиката да остане незаселена. Д-р Амадиро би предпочел по-скоро и Земята, и космолитите да претърпят упадък, отколкото Земята да се разрасне. Единият се надява на победа от която и да било страна, докато другия го задоволява пълното поражение. Нима не би трябвало да изберем първото, приятелю Жискар?

— Да, приятелю Данил. Така изглежда. Но все пак дали не си повлиян от особеното значение, което има за теб някогашният ти колега Илайджа Бейли?

— Споменът за колегата Илайджа е ценен за мен, а народът на Земята е неговият народ — отвърна Данил.

— Виждам, че за теб това е така. От много десетилетия насам съм казвал, че си склонен да мислиш като човешко същество, приятелю Данил, но се чудя дали това е непременно комплимент. Ала въпреки че си склонен да мислиш като човешко същество, ти не си и в края на краищата си обвързан от Трите закона. Ти не можеш да навредиш на човешко същество, било то землянин или космолит.

— Има моменти, приятелю Жискар, когато трябва да се предпочете едно човешко същество пред друго. Ние получихме специални нареждания да охраняваме лейди Гладиа. Ако се наложи, мога да бъда принуден да навредя на някое човешко същество, за да я защитя, и мисля, че при равни други условия ще съм склонен да навредя малко на един космолит, за да защитя един землянин.

— Така си мислиш. Но на практика ще трябва да се ръководиш от конкретните обстоятелства. Ще откриеш, че не можеш да правиш обобщения — отбеляза Жискар. — Така е и с мен. Насърчавайки Земята и обезсърчавайки Аврора, аз всъщност направих невъзможно за д-р Фастълф да убеди правителството на Аврора да проведе една емиграционна политика и да даде тласък на две разрастващи се в Галактиката сили. Давах си напълно сметка, че тази част от неговите усилия се пропиля напразно. Това определено го изпълваше с нарастващо отчаяние и навярно ускори смъртта му. Долавях го в мислите му и за мен беше болезнено. И все пак, приятелю Данил…

Жискар не довърши и Данил попита:

— Да?

— Ако не бях го направил, Земята нямаше да има почти никаква възможност да се разрасне, докато Аврора едва ли щеше да се придвижи много в тази посока. Тогава д-р Фастълф нямаше да може да постигне нищо — и по отношение на Земята, и по отношение на Аврора. Още повече, че д-р Амадиро щеше да го измести от власт. Щеше да изпитва още по-силно чувство за провал. Докато беше жив, д-р Фастълф бе човекът, на когото съм бил най-предан. Избрах онзи начин на действие, който беше най-малко пагубен за него и който същевременно не ощетяваше чувствително останалите човешки същества. И ако д-р Фастълф се измъчваше непрестанно от неуспеха да накара аврорианците — и въобще космолитите — да тръгнат към нови планети, то го радваше поне фактът, че земляните започнаха да емигрират.

— А не можеше ли да насърчиш и земляните, и аврорианците, приятелю Жискар, като по такъв начин задоволиш д-р Фастълф напълно?

— Мислил съм, разбира се, и за това, приятелю Данил. Прецених вероятността и реших, че няма да стане. Можех да насърча емиграцията на земляните с една нищожна промяна, която не би могла да им навреди. Но за да постигна същото при аврорианците, трябваше да се намеся толкова дълбоко, че сигурно щеше да се стигне до увреждане. Първият Закон не позволяваше.

— Жалко.

— Наистина. Помисли си само какво можеше да се направи, ако бях в състояние да видоизменя коренно вътрешната нагласа на д-р Амадиро. Но как можех да променя твърдата му решимост да се противопоставя на д-р Фастълф? Щеше да е все едно да го накарам да си завърти главата на сто и осемдесет градуса. Подобно пълно завъртане, било то на самата му глава или на нейното емоционално съдържание, би било еднакво пагубно за него, струва ми се.

— Цената на моята сила, приятелю Данил — продължи след малко Жискар, — е все по-изострящата се дилема, която неизменно ме преследва. По принцип Първият закон на роботиката, който изключва увреждането на човешките същества, се отнася за видимите физически увреждания, които всички ние можем лесно да забележим и по отношение на които лесно можем да направим преценка. Единствено аз обаче усещам човешките емоции и умствената настройка, а съответно имам представа и за далеч по-неуловимите форми на увреждане, но не съм в състояние да ги разбера напълно. В много случаи съм принуден да действам без пълна увереност, а това оказва едно незатихващо напрежение върху веригите ми.