Айзък Азимов - Роботите и империята

— Моля ви, милейди. Само няколко думи — прошепна някакъв глас в ухото й.

— Граждани на Земята — вяло започна тя. Думите отекнаха и последва неестествена тишина.

— Граждани на Земята — повтори Гладиа малко по-уверено, — обръщам се към вас просто като човек, каквито сте всички вие. Аз наистина съм малко по-стара, така че ми липсва вашата младост, вашият оптимизъм и неизчерпаем ентусиазъм. В момента обаче този мой минус се компенсира от факта, че във ваше присъствие се заразявам от младежкия ви плам. Наметалото на годините ми се смъква…

Площадът избухна в аплодисменти.

— Кара ги да се радват, че не живеят дълго — каза някой от балкона на съседа си. — Тази космолитка има направо сатанинска безочливост.

Андрев не обръщаше внимание на нищо наоколо.

— Цялата разправия с теб вероятно е била само за да могат да изпратят тези хора на Земята — каза той на Д.Ж.

— Не съм и подозирал — отвърна Д.Ж. — Нямах време да мисля за нищо друго освен за спасението на лейди Гладиа и моя кораб. Къде са кацнали?

— Не знаем. Не са се приземили в нито един от Градските космодруми.

— Предполагам — отбеляза Д.Ж.

— Това всъщност няма кой знае какво значение — продължи Андрев, — освен че силно ме дразни. През последните години имаше няколко подобни кацания, макар и не толкова старателно подготвени. Така и нищо не последва, затова не им обръщаме внимание. В края на краищата Земята е отворен свят. Тя е люлката на човечеството и всеки може свободно да идва и да си отива — дори космолитите, ако пожелаят.

Д.Ж. застърга брадата си.

— Все пак едва ли са добронамерени — заяви той.

(— Пожелавам ви всичко най-хубаво на тази планета, където се е родило човечеството, в този изключителен свят на традициите и в този чудесен Град… — казваше в този момент Гладиа. Тя се усмихна и помаха с ръка в отговор на засилващите се аплодисменти, като остави ентусиазмът да пламне — и да се разгори.)

Андрев повиши глас, за да може да надвика тътена на тълпата.

— Каквото и да са намислили, нищо няма да излезе. Нищо не може да наруши мира, който настъпи на Земята след оттеглянето на космолитите и започването на заселническия процес — нито с външни, нито с вътрешни усилия. Десетилетия наред вече земляните с по-гореща кръв се отправят към Заселническите светове, така че на Земята почти не останаха хора с дух като вашия, капитане, които да рискуват унищожението на два космически кораба на територията на Слънчевата система. Нивото на престъпността и насилието на планетата спадна значително. Охраната, осигурена за тази тълпа, не е въоръжена, защото не се нуждае от оръжие.

В мига, в който изричаше тези думи, от морето на анонимната тълпа някой насочи бластер към балкона и внимателно се прицели.

Последваха няколко неща почти едновременно.

Внезапно привлечен от нещо, Жискар се обърна към тълпата и прикова поглед в нея.

Данил проследи с очи погледа му, видя насочения бластер и с нечовешка бързина се хвърли напред.

Отекна звук от изстрела на бластера.

Хората от балкона замръзнаха на място, после нададоха бурни възгласи.

Д.Ж. сграбчи Гладиа и я дръпна настрана.

Шумът на тълпата прерасна в ужасяващ, неистов рев.

Данил бе скочил към Жискар и го бе повалил на земята.

Изстрелът от бластера беше прогорил част от тавана в помещението зад балкона. Мислената линия, която свързваше бластера с дупката, минаваше през пространството, което само преди секунда бе запълнено от главата на Жискар.

— Не е човек. Робот е — промърмори Жискар, притиснат към земята.

Данил го пусна и бързо се огледа наоколо. Балконът се намираше на около шест метра от земята, под него нямаше никой. Сред тълпата се забелязваше раздвижване — около мястото, откъдето атентаторът бе стрелял. Охраната си пробиваше път натам.

Данил се прехвърли през парапета и скочи долу. Металната му конструкция пое удара с лекота, немислима за човешкия скелет.

После хукна към тълпата.

Данил нямаше избор. Никога по-рано не се беше сблъсквал с нещо подобно. Най-важното бе да стигне до робота с бластера, преди да са го унищожили. Погълнат от тази мисъл, той осъзна, че като никога досега не може да се съобразява с такива подробности като личната невредимост на хората от тълпата. Налагаше се малко да ги поразбута.

Всъщност той направо ги блъскаше встрани, докато се врязваше сред тях и с мъка си пробиваше пътя напред.

— Дайте път! Дайте път! — гръмогласно ревеше той. — Човекът с бластера трябва да бъде разпитан!