Айзък Азимов - Позитронният човек

Де Лонг само каза:

— Ще направя всичко, което мога.

Председателят на Комитета по наука и технология в Световното законодателно събрание беше избран от Източноазиатския Регион и беше жена — дребна, с крехко телосложение, почти като елф, но най-вероятно не толкова чуплива, колкото изглеждаше. Името й беше Чи Ли-Синг и прозрачното одеяние (прикриващо каквото тя искаше да прикрие само чрез блясъка си) й придаваше вид на елегантно малко украшение, опаковано в тънка пластмаса. Сред великолепния огромен кабинет на осемдесет и четвъртия етаж във величествената кула, покрита със зелено стъкло — Нюйоркското седалище на Световното законодателно събрание — тя изглеждаше дребничка, почти незначителна. Но излъчваше компетентност, работоспособност, сила.

Тя обяви:

— Симпатизирам на желанието ви да получите пълни права на човек. Както може би знаете, в историята ни е имало периоди, когато големи части от населението са били лишени от човешки права и са се борили яростно — и в края на краищата успешно — за да си ги върнат. Но тези хора са изтърпели големи страдания от различен вид тирания, преди да спечелят свободата си. А вие сте се радвал на успехи в живота, на неспирни постижения и награди. Мога да си представя колко ви завиждат. Моля ви, кажете ми — какви права още нямате и бихте могъл да поискате?

— Нещо съвсем просто, например — правото си на живот — отвърна Ендрю. — Един робот може да бъде унищожен по всяко време.

— Човешко същество също може да бъде екзекутирано по всяко време.

— А смея ли да ви попитам за датата на последната екзекуция?

— Е… — Ли-Синг сви рамене. — Разбира се, смъртното наказание отдавна не е присъщо на нашата цивилизация. Но в миналото е било прилагано в чудовищни мащаби. А и няма някаква непреодолима пречка да не го възстановим идната година, ако гражданите и Законодателното събрание решат.

— Добре. Можете да се върнете към рязането на глави, да си прилагате един на друг смъртоносни токови удари или каквото пожелаете, ако искате — незабавно. Но си остава фактът, че нито един човек не е бил умъртвен чрез юридически постановена екзекуция от толкова години, та никой вече не си спомня кога е била последната. А и не съм чувал някой да е раздвижил духовете в полза на възстановяването й. Но дори сега — ей сега, тук, днес, аз мога да изчезна след една дума на някое човешко същество. Без съд. Без обжалване. Вие самата можете да натиснете бутона и да кажете на хората от охраната: „Този робот ме ядоса. Изведете го и го унищожете“. И те, ей така, ще ме изведат и ще ме унищожат.

— Невъзможно!

— Уверявам ви, законността ще бъде спазена.

— Но вие сте ръководител на голяма фирма… индивид с богатство, влияние и добро име…

— Може би след стореното фирмата ще пожелае да съди Законодателното събрание, че вече не може да използва услугите ми. Но аз ще бъда унищожен, нали? Единствените закони в защита на роботите, са за собствеността. Ако неправомерно унищожите робота на някой собственик, той може да ви съди за нанесени щети и да получи от вас стойността му плюс още някаква сума. Добре. Чудесно, ако сте човешкото същество, на което възстановяват щетите. Но ако сте пострадалият робот, съдебният процес няма да ви върне имуществото, прав ли съм? Така ли е, госпожо председател?

— Това е просто свеждане на нещата до абсурд. Никой не би си и помислил… да ви унищожава.

— Може би не. Но каква е юридическата ми защита срещу такива действия спрямо мен?

— Повтарям — свеждане до абсурд. Доколкото ми е известно, живеете почти от двеста години. Кажете ми — колко пъти през този значителен период сте бил заплашен от… унищожение?

— Действително — веднъж. Бях спасен. Но вече след като получих заповед да се разглобя.

— Трудно ми е да повярвам — отбеляза Чи Ли-Синг.

— Беше преди много години. Още бях в метално тяло, току-що извоювал свободата си.

— Ето. Доказателство в полза на моите твърдения. Сега никой не би се осмелил дори да ви докосне!

— Но и сега не съм по-защитен юридически от тогава. В очите на закона си оставам робот. И ако някой реши да ме унищожи, няма да имам изход… — Ендрю спря по средата на изречението. Тези разсъждения не водеха доникъде. Бяха прекалено условни. — Добре. Може би никой няма да посегне да ми навреди. Но и така да е… и така да е… — Ендрю отчаяно се опитваше да не покаже, че вече моли, но грижливо обмислените възможности на лицето и гласа му този път не му се подчиниха. Накрая се предаде окончателно. — Истината е следната — аз много силно желая да бъда човек. С всяко ново поколение хора все по-силно го исках, постепенно осъзнавах пълните способности на своя ум и сега този стремеж надделява над всичко в мен. Непоносимо ми е да се смятам за робот… или другите да мислят така за мен.