Айзък Азимов - Позитронният човек

— Какво да кажем?

— Те са неотделима част от вашия позитронен мозък. Едва ли е нужно да ви напомням, че те ви поставят завинаги в подчинение спрямо човешките същества и никой съд няма силата да отмени този факт. Трите закона не могат да бъдат изтрити от вас, Ендрю, прав ли съм?

— Напълно.

— Значи ще трябва да останат, нали? И пак ще е наложително да се подчинявате на хората, ако е необходимо да дадете живота си за тях, да се въздържате от вредни за тях действия. Може би ще успеете някак да постигнете обявяването си за човек, но пак ще бъдете управляван от заложени във вас правила, на които нито едно човешко същество не е било подчинено досега.

Ендрю кимна.

— И японците, които ставали бразилци, си оставали с предишния цвят на кожата, с предишната форма на очите и с всички други расови характеристики на азиатците, неприсъщи на бразилците с европейски произход. Но според бразилските закони те ставали бразилци, въпреки особеностите си. И според човешките закони аз ще стана човек, въпреки заложените в мен Три закона.

— Но самото съществуване на тази структура във вашия мозък е възможна причина да ви откажат…

— Не — отсече Ендрю. — Защо да е причина? Първият закон само казва, че не трябва да вредя на хората или с бездействието си да позволя да им бъде причинена вреда. Вие не сте ли обвързани от същото изискване? Не е ли така за всеки цивилизован човек? Единствената разлика е, че аз нямам избор , освен да се подчинявам на законите, а другите хора могат да изберат и нецивилизовано поведение, ако поемат риска да имат разправии с полицията. Следва Вторият закон — да, той изисква да се подчинявам на хората. Но те не са длъжни да ми заповядват и ако имам пълноправно положение на човек, ще се смята за крайно невъзпитано действие поставянето ми в положение, при което заради заложените в мен особености да се налага да върша нещо против волята си. Това би означавало някой да се възползва от мой недъг, образно казано. Фактът, че имам недъг е без значение. Много човешки същества са недъгави, но никой не казва, че не са човеци. А Третият закон ме предпазва от саморазрушителни действия и не бих казал, че за един човек с ум в главата това е особено тежък товар. Ето, сам виждате, Саймън…

— Да, да, наистина виждам… — Де Лонг вече се подхилваше. — Така да бъде. Сразихте ме и аз се предавам. Вие сте толкова човек, колкото всеки би желал да бъде и заслужавате това да бъде потвърдено в някаква легална форма.

— Добре тогава, ако „Файнголд и Чарни“ се заеме с процеса по…

— Ендрю, моля ви, не прибързвайте. Твърде тежка поръчка ми давате. Знаете ли, човешките предразсъдъци не са се изпарили, докато сме спали снощи. Срещу всеки опит да постигнем обявяването ви за човек, ще има мощна съпротива.

— Това и очаквам. Но и преди сме надмогвали мощна съпротива, особено по времето, когато Джордж Чарни и неговият син Пол спечелиха в моя полза.

— Е, да. Но неприятното е, че този път ще трябва да се явим пред Световното законодателно събрание, а не пред Регионалното, и да поискаме приемането на закон, който ви обявява за човек. Честно казано, не съм оптимистично настроен.

— Плащам ви да бъдете оптимист.

— Да, разбира се, Ендрю.

— Добре. Значи сме съгласни, че можем да го постигнем. Единственият въпрос е как. С какво смятате да започнем?

Де Лонг се забави с отговора само секунда:

— Добро начало би било, ако поговорите с някой от влиятелните членове на Законодателното събрание.

— Имате ли някого предвид?

— Може би председателя на Комитета по наука и технология.

— Превъзходна идея. Може ли веднага да ми уговорите среща?

— Щом искате. Ендрю, вие едва ли се нуждаете от моето посредничество. Някой толкова известен и отрупан с почести като вас може лесно…

— Не. Вие ще уговорите срещата. — Ендрю въобще не се замисли, че направо заповядва на човек. Свикна с това на Луната. — Искам председателят да знае, че фирмата „Файнголд и Чарни“ ме подкрепя докрай в начинанието.

— Обаче…

— Докрай, Саймън. През тези сто седемдесет и три години по един или друг начин аз допринесох много за тази фирма. Бих могъл да кажа, че в сегашния си вид фирмата едва ли не нямаше да съществува, ако не й бях дал работа. А ви дадох тази работа, защото в миналото определени хора добре се пребориха за мен и се чувствах задължен да се отплатя. Вече не съм задължен на „Файнголд и Чарни“. По-скоро е обратното и аз искам да си взема дължимото.