Айзък Азимов - Падането на нощта

И Латимър се бе отпуснал, разхлабвайки хватката си. Теримън се взря в очите на Култиста, бяха отправени нагоре, а в пустотата им се отразяваше мъждукащата светлина на факлите. Видя и мехура от пяна върху устните на Латимър и чу от гърлото му да извира тихо животинско скимтене.

Тогава усети, че страхът бавно започва да го завладява. Облегна се на едната си ръка, надигна се и обърна очи към смразяващия кръвта му прозорец.

Там сияеха Звездите!

Но не земните, едва-едва премигващи три хиляди и шестстотин звезди, видими с просто око. Лагош се намираше в центъра на гигантско струпване от Звезди. Трийсет хиляди мощни слънца сияеха в пълното си великолепие и изгаряха душата му трийсет хиляди пъти. Величествената гледка бе по-заплашителна и смразяваща с ужасяващото си безразличие от острия вятър, който фучеше над студения, страховито мрачен свят.

Теримън се олюля, дъхът му секна в свитото гърло, всичките мускули на тялото му започнаха да се гърчат от завладяващия го ужас и непоносим страх. Той полудяваше и знаеше това със сигурност, но част от разума му крещеше и се мъчеше да пребори безнадеждния прилив на умопомрачаващия страх. Ужасно бе да полудява, съзнавайки, че полудява… да разбира, че след някаква си минутка ще го има физически и в същото време цялата му истинска същност ще бъде мъртва и удавена в черна лудост. Защото това бе Мракът… Мракът, Студът и Смъртта. Сияйните стени на Вселената бяха разрушени и от тях падаха ужасни черни отломъци, за да го смажат, да го затиснат, да го унищожат.

Блъсна се в някого, който пълзеше, но успя да го прескочи. Разтривайки измъченото си гърло, той закуцука към пламъците на факлите, които приковаха изцяло обезумелия му поглед.

— Светлина! — изкрещя Теримън.

Ътън плачеше някъде, хлипайки ужасно като изплашено до смърт дете.

— Звезди… всичките Звезди… ние изобщо не знаехме. Нищо не знаехме. Мислехме шест звезди в една Вселена е нещо… Звездите не ни забелязваха… е Тъмнина завинаги и винаги и винаги и стените падат и… и ние не знаехме и ние не можехме да знаем и нищо…

Нечии нокти започнаха да драскат по стената към една от факлите, а тя падна и угасна. В същия миг ужасяващото великолепие на бездушните Звезди със скок се приближи до тях.

На хоризонта, по посока към град Саро, започна да нараства пурпурно сияние, то ставаше все по-ярко, но съвсем не бе слънчево сияние.

Настъпи отново дълга нощ.

© 1941 Айзък Азимов

© 1998 Елена Кортел, превод от английски

© 1998 Явор Иванов, превод от английски

Isaac Asimov

Nightfall, 1941

Източник: http://sfbg.us

Издание:

Айзък Азимов. Събрани разкази (том втори)

„Абхаддон“ ЕООД, София, 1998

ISBN: 954-951-207-X (т.2)

Isaac Asimov. The Complete Stories. Volume 1

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1690]

Последна редакция: 2009-09-01 17:40:00