Айзък Азимов - Падането на нощта

— Предполагам, че е така — кимна колебливо другият.

— Накрая са онези, чийто разум е прекалено примитивно устроен, за да бъдат изцяло извадени от равновесие. Безчувствените трудно могат да бъдат впечатлени — такива хора като някои от нашите по-стари, съсипани от работа селяни. Е, децата биха имали смътни спомени, които в съчетание с обърканото, несвързано бръщолевене на малоумните, формират „Книгата на откровенията“ .

Естествено, първоначално книгата се е основавала на твърденията на почти неграмотни хора, за да бъдат историци — децата и слабоумните — и вероятно е редактирана и прередактирана през циклите.

— Допускаш ли — прекъсна го Теримън, — че са я пренасяли през циклите по начина, по който ние смятаме да съхраним тайната на гравитацията?

— Може би — присви рамене равнодушно Шийрън, — но не е важен точно методът им. Правят го по някакъв начин. Това, което исках да кажа, е, че книгата не би могла да бъде друго, освен повествование за редица изопачени събития, дори и да се основава на факти. Например спомняш ли си експеримента с дупките на покрива, който Фаро и Иймот са провели… този, дето не успя?

— Да.

— Знаеш ли защо не… — психологът млъкна изведнъж и се надигна разтревожен, защото Ътън се приближаваше с вкаменено от ужас лице. — Какво се е случило?

Директорът го дръпна настрана и Шийрън усети несъзнателното помръдване на пръстите му върху лакътя си.

— Не викай! — проговори тихо Ътън. Гласът му бе натежал от умора. — Току-що разговарях със Скривалището по нашата линия.

— В опасност ли са? — прекъсна го психологът нетърпеливо.

— Не те — директорът наблегна на местоимението. — Запечатали са се преди малко и имат намерение да останат така до други ден. Те са в безопасност. Но градът , Шийрън… там е касапница. Не можеш да си представиш… — нямаше сили да говори.

— Е? — изстреля Шийрън нетърпеливо. — Какво от това? Ще стане и по-лошо. Защо си се разтреперал? — но после запита подозрително. — Как си?

От очите на директора изхвърчаха гневни искри при този намек, но бързо угаснаха, надделя отново тревогата му:

— Ти не разбираш. Култистите са се надигнали. Подстрекават хората да щурмуват Обсерваторията… обещават им незабавно опрощаване на греховете, спасение, всичко им обещават! Какво да правим, Шийрън?

Другият сведе глава и известно време се взира във върховете на обувките си. Започна да потупва брадичката си с кокалчетата на пръстите си, накрая вдигна поглед и отсече твърдо:

— Да правим ли? Какво има толкова да правим? Съвсем нищо. Знаят ли хората за това?

— Не, в никакъв случай!

— Чудесно! Не им казвай. Колко остава до пълното затъмнение?

— По-малко от час.

— Няма какво да му мислим, трябва да рискуваме. Ще ни е нужно доста време, за да съберем една солидна група хора, а още повече време ще отиде, за да ги доведем тук. Ние сме на цели пет мили от града…

Погледът му се плъзна през прозореца към хълмовете, където парцелите обработваема земя отстъпваха пред редиците от бели къщи в предградията; спусна се към големия град с неясни очертания на хоризонта… едно мъгляво петно в намаляващото сияние на Бета.

— Това ще отнеме време — повтори Шийрън, без да откъсва очи от гледката. — Продължавайте да работите и се молете затъмнението да ни споходи преди Култистите.

Бета изглеждаше като разрязана наполовина. Линията на деление очертаваше слаба вдлъбнатина във все още ярката част на Слънцето. Приличаше на гигантски клепач, който се спуска над светлината на един свят.

За Шийрън слабите шумове в стаята изведнъж заглъхнаха и той съзнаваше единствено заглушаващата тишина на полята. Като че ли дори насекомите бяха онемели от страх. И всичко се носеше в мъгла.

След няколко мига психологът подскочи стреснат, защото Теримън извика почти в ухото му:

— Нещо нередно ли има?

— А? Ъ-ъ-ъ… не. Върни се на стола си. Пречим.

Двамата бързо и безшумно се настаниха отново в ъгъла, но психологът се умълча. След време разхлаби яката си, раздвижи гръбнака си напред-назад, но явно не усети облекчение. После изненадващо вдигна поглед към младия мъж:

— Имаш ли някакви затруднения с дишането?

Журналистът отвори широко очи и направи няколко дълбоки вдишвания.

— Не. Защо?

— Предполагам, че е от продължителното взиране през прозореца. Здрачаването ми действа зле. Затрудненото дишане е един от първите признаци за пристъп на клаустрофобия.

Теримън отново си пое дълбоко въздух: