Айзък Азимов - Падането на нощта

В другия край на коридора Шийрън тихо изруга. Той посочи разбитата ключалка на задната врата:

— Ето как е влязъл Латимър.

— Добре, не стой така — извика нетърпеливо Теримън. — Помогни ми да струпаме мебелите там… и дръж тази факла далеч от очите ми. Димът ме съсипва.

Още докато говореше, той затисна вратата с тежката маса. За две минути издигнаха барикада, която компенсираше липсата на красота и симетрия в нея с непоклатимия си, огромен обем.

Някъде отдалеч неясно се чуха удари от голи юмруци по вратата. А виковете и крясъците, които достигнаха до тях, сякаш идваха от друго измерение.

Тълпата бе тръгнала от град Саро, имайки предвид само две неща: да получи спасение с помощта на Култистите, като разруши Обсерваторията, и да се избави от влудяващия ги страх, който почти ги бе парализирал. Нямаха време да мислят за коли, оръжия или водач, нито пък за някаква организация. Тръгнаха към Обсерваторията пеша и я нападнаха с голи ръце.

И сега, след като вече бяха тук, последният блясък на Бета, последната рубиненочервена капка пламък мъждукаше едва-едва над едно човечество, на което му бе останал единствено безумния, безграничен страх!

— Хайде да се връщаме в купола! — изпъшка Теримън.

Само Иймот бе на мястото си до солароскопа. Останалите се бяха насъбрали около апаратите, а Бийни им даваше наставления:

— Чуйте ме добре, всички до един. Аз фотографирам Бета точно преди пълното затъмнение и сменям плаката — гласът му прозвуча дрезгав и издаваше обзелото го напрежение. — Така до всеки апарат ще има по един човек. Всички знаете какви са… какви са времената на експониране…

Мъжете отговориха утвърдително — кажи-речи без глас, със секнал дъх.

— Горят ли още факлите? — Бийни притисна с една ръка очите си. — Всичко е наред, виждам ги! — настани се той енергично на стола си. — А сега запомнете, недейте… не се опитвайте да избирате хубави пози. Не губете време в опити да заснемате по две звезди в един кадър. Една е достатъчна. И… усетите ли, че припадате, махнете се от апарата !

— Заведи ме при Ътън — прошепна Шийрън на Теримън, двамата бяха стигнали вече вратата на залата. — Не го виждам.

Журналистът не отговори веднага. Неясните силуети на астрономите се полюшваха като в мъгла, а и пламъците на факлите над тях съвсем се бяха смалили.

— Тъмно е — изхленчи той.

— Ътън! — протегна ръка Шийрън, препъна се и политна напред. — Ътън!

Теримън пристъпи бързо и го сграбчи за ръката:

— Недей. Аз ще те заведа — младият мъж успя все пак да прекоси стаята, затворил очите си за Мрака и съзнанието си за хаоса в него.

Но никой нито ги чуваше, нито ги забелязваше. Шийрън се блъсна в стената.

— Ътън!

Най-после психологът усети, че нечии разтреперани ръце го докоснаха и се отдръпнаха веднага.

— Ти ли си, Шийрън? — чу се и немощен глас.

— Ътън! — психологът се стараеше да диша равномерно. — Не се тревожи за тълпата. Сградата е солидна, няма да могат да проникнат в нея.

Латимър, Култистът, изведнъж скочи, а лицето му се изкриви от гримасата на отчаяние. Беше дал дума и нарушаването й би означавало да подложи душата си на смъртна опасност. И все пак това обещание бе изтръгнато насила от него. А Звездите щяха да се появят скоро! Той не можеше да остане настрана и да допусне… Все пак бе дал дума.

Лицето на Бини се осветяваше от слабата червена светлина на Бета, когато поглеждаше, за да улови последния й лъч. Латимър го наблюдава известно време как работи приведен над апарата и реши да действа. От напрежение ноктите се врязаха в дланите му.

Когато се втурна срещу телефотографа, Култистът залитна силно. Пред него нямаше нищо, освен сенки, дори подът под краката му бе загубил твърдината си. А после някой се хвърли отгоре му и той падна, защото този някой вкопчи здраво пръсти в гърлото му.

— Пусни ме да стана или ще те убия! — Латимър сви едното си коляно и го заби силно в своя нападател.

Теримън извика пронизително, съзнанието му се замъгли от болката.

— Ах ти, двуличен плъх! — процеди той през зъби.

Изглежда, че журналистът възприемаше едновременно всички движения в залата. Чу Бийни да се провиква дрезгаво: „Улових го! По апаратите, момчета!“, а после го обзе странното чувство, че последната нишка слънчева топлина изтъня и се стопи.

Чу в едно и също време последния смаян възглас на Бийни и изненадващия вик, който нададе Шийрън — истерично кикотене, завършило с хриптене… и внезапна тишина, странна, мъртвешка тишина отвън.