Айзък Азимов - Падането на нощта

Както можеше да се разбере от насмешливия блясък в очите на Шийрън, съсредоточеното водене на бележки откъсваше съзнанието на журналиста от факта, че небето постепенно променя цвета си към страшно, наситено пурпурночервено, сякаш бе едно гигантско, прясно обелено цвекло. Така бележките наистина изпълняваха целта си.

Въздухът ставаше някак си по-плътен. Здрачът като осезаемо същество изпълни стаята и танцуващите кръгове жълта светлина около факлите започнаха да се очертават още по-ярко на фона на сгъстяващата се сивота във висините. Миришеше на пушек, чуваше се слабото пращене на горящите факли, тихите, предпазливи стъпки на един от мъжете около работната му маса, случайната въздишка на някой, опитал се да запази спокойствие в свят, който отстъпваше пред попълзновенията на Тъмнината.

Теримън пръв чу шума отвън. В началото бе смътното, неосъзнато усещане за шум, който би останал незабелязан, ако не бе мъртвешката тишина в купола.

Журналистът се надигна и остави бележника си. Затаи дъх и се заслуша. После с огромно нежелание се провря между солароскопа и един от апаратите на Бийни, за да застане пред прозореца.

Тишината се разлетя на хиляди парченца от гръмогласния му вик:

— Шийрън!

Всички спряха работа. Психологът след миг се озова до него. Ътън се присъедини. Дори Иймот 70, седнал горе на малката си, наклонена назад седалка пред окуляра на гигантския солароскоп, спря да работи и погледна надолу.

Бета бе само една тлееща отломка, която хвърляше последен, отчаян поглед към Лагош. Източният хоризонт, в посока към града, бе изчезнал в Мрака, а пътят от град Саро към Обсерваторията представляваше линия в бледочервен цвят. Тя бе обрамчена от двете страни с гори, чиито дървета някакси бяха загубили своята индивидуалност и се сливаха в непрекъсната сенчеста маса.

Ътън извика с пресипнал глас:

— Лудите от града! Идват!

— Колко остава до пълното затъмнение? — запита Шийрън.

— Петнайсет минути, но… те ще бъдат тук след пет.

— Няма значение, нека хората продължават да работят. Ще ги задържим. Това място е построено като крепост. Ътън, не откъсвай очи от нашия млад Култист за всеки случай. Теримън, ела с мен.

Психологът излетя през вратата, журналистът го следваше по петите. Стълбите се спускаха с тесни, кръгообразни извивки около централния стълб и потъваха в усойния, потискащ полумрак.

Инерцията на порива им ги отведе петдесет стъпала надолу. Мъждукащото, трептящо жълто петно от отворената врата на залата изчезна, тогава една зловеща сянка ги притисна и отгоре, и отдолу.

Шийрън спря. Притисна с една ръка гърдите си, очите му изхвръкнаха и гласът му изхриптя:

— Не мога… да дишам… Слез най-долу… сам. Затвори всички врати…

Теримън се спусна още малко, после се обърна:

— Чакай! Можеш ли да издържиш поне една минута?

Той самият се задъхваше. Въздухът влизаше и излизаше от дробовете му като меласа. В съзнанието му бавно се появи зародишът на хистеричната паника при мисълта, че трябва сам да си пробива път през тайнствения Мрак.

Теримън в крайна сметка се изплаши от тъмнината!

— Стой тук — каза той. — Ще се върна след секунди — и хукна нагоре. Взимаше по две стъпала наведнъж, сърцето му щеше да се пръсне… не само от изтощение… втурна се в залата и сграбчи една факла. Тя миришеше отвратително, а пушекът почти го ослепяваше, но той я стискаше така, сякаш се канеше да я целуне от радост.

Шийрън отвори очи и изстена, когато Теримън се наведе над него и го разтърси силно:

— Хайде, стегни се. Имаме светлина.

Теримън държеше факлата на нивото на стъпалата. Обграден от защитния кръг светлина, той се спускаше все по-надолу, поддържайки за лакътя залитащия психолог.

Помещенията на приземния етаж бяха все още слабо осветени. Теримън почувства как ужасът малко се разсея.

— Дръж — нареди той безапелационно и подаде факлата на Шийрън. — Всеки миг можем да чуем нападателите.

Наистина щяха да ги чуят — откъслечните им, дрезгави, неразбираеми викове.

Шийрън имаше право: Обсерваторията бе построена като крепост. Вдигнаха я през последното столетие, тогава неогавотианският стил бе в разцвета на грозотата си. Обсерваторията бе проектирана да бъде преди всичко здрава и дълготрайна, а не красива.

Прозорците бяха защитени от дебели железни пръчки, вкарани дълбоко в бетона. Стените бяха солидно иззидани, така че земетресенията да не могат да ги разрушат, а вратата бе от дебели дъбови талпи, подсилени с желязо. Теримън дръпна резетата и те се затвориха с глухо дрънчене.