Айзък Азимов - Падането на нощта

Една вена пулсираше бясно на слепоочието на Латимър, а той изглеждаше вглъбен в себе си, когато хрипливо изрече:

— Имаш я! — после изведнъж избухна в гняв. — Но се утешавам при мисълта, че всички вие ще бъдете прокълнати за днешните си деяния — той се завъртя на токове и гордо се отправи с широки крачки към високия трикрак стол до вратата.

— Седни до него, Теримън — кимна Шийрън на журналиста. — Хей, Теримън.

Журналистът не помръдваше. Бе силно пребледнял, дори устните му се бяха обезкървили, но все пак прошепна:

— Гледайте! — пръстът, с който сочеше към небето, трепереше, а гласът му бе сух и дрезгав.

Всички спонтанно ахнаха, когато погледите им се насочиха нагоре и за миг застинаха по местата си без да дишат.

Бета беше нащърбена от едната страна!

Мъничкото късче тъмнина бе може би с големината на нокът, но за хората, приковали очи в него, то имаше силата на Страшния съд. Погледнаха към слънцето само за миг. Последва леко объркване, което продължи по-кратко и от смайването в началото на затъмнението, но веднага отстъпи място на дисциплинираните и бързи действия — всеки един от мъжете се зае с възложената му задача. В решителен момент няма време за емоции. Тези мъже бяха просто учени-изследователи по време на работа. Дори Ътън изчезна нанякъде по своите задължения.

— Първият контакт трябва да е бил преди петнайсет минути — каза прозаично Шийрън. — Малко рано, но почти навреме, като се имат предвид неточните изчисления.

Той се огледа и се приближи на пръсти до Теримън, който продължаваше да гледа през прозореца. Психологът внимателно го отдръпна оттам:

— Ътън е бесен — прошепна Шийрън, — така че стой настрана. Той изпусна първия контакт заради тази разправия с Латимър и ако се изпречиш на пътя му, ще нареди да те изхвърлят през прозореца.

Журналистът кимна набързо и седна. Шийрън се вторачи в него изненадано:

— По дяволите, човече! — възкликна той. — Ти трепериш.

— А? — другият облиза сухите си устни и направи опит да се усмихне. — Не се чувствам много добре, така е.

— Но се владееш, нали? — нещо в погледа на психолога се втвърди.

— Да! — викна Теримън в изблик на негодувание. — Дай ми само възможност, моля те. Наистина не вярвах в тези безсмислици… в подсъзнанието си… до този момент. Дай ми възможност да свикна с мисълта за тях. Ви сте се подготвяли повече от два месеца.

— Тук си прав — отговори замислено Шийрън. — Слушай! Имаш ли семейство — родители, жена, деца?

Теримън поклати глава в знак на отрицание:

— Имаш предвид Скривалището, предполагам. Не, не се безпокой. Имам сестра, но тя е на две хиляди мили оттук. Дори не знам точния й адрес.

— Ами тогава какво ще кажеш за себе си? Разполагаш с достатъчно време, за да стигнеш до там, а те са с един по-малко, откакто ги напуснах. В края на краищата не си необходим тук, би бил чудесно попълнение за тях.

— Смяташ, че умирам от страх, нали? — Теримън го изгледа с досада. — Но разбери, господине, аз съм журналист и съм изпратен тук да направя репортаж. Така и ще направя.

— Разбирам — по лицето на психолога се появи бегла усмивка. — Професионална чест, така ли?

— Можеш и така да го наречеш. Но да знаеш, човече, бих дал дясната си ръка за още една бутилка с онзи огнен сок, дори да е половината от тази, която ти излочи. Ако някой някога е имал нужда от алкохол, то това съм аз.

Теримън замълча. Шийрън го буташе настойчиво:

— Чуваш ли? Слушай!

Младият мъж проследи с поглед движението на брадичката му и видя Култиста. Забравил всичко около себе си, Латимър стоеше с лице към прозореца и в див екстаз напевно си мърмореше нещо.

— Какво приказва? — запита тихо журналистът.

— Цитати от „Книгата на откровенията“ , пета глава. Стой тихо и слушай, казвам ти! — настоя Шийрън.

Гласът на Култиста се извиси от внезапен изблик на страст:

„И стана така, че в онези дни Слънцето, Бета, оставаше в самотно бдение на небето за все по-дълги периоди след всяко завъртане. Докато настъпи време, когато вместо пълно, то правеше половин завъртане. И остана само — смалено и студено да свети над Лагош.

И хората се събираха по площадите и улиците да обсъждат и да се чудят на видяното, щото странен душевен смут ги бе завладял. Умовете им бяха тревожни, речта им — объркана. Щото душите на хората очакваха идването на Звездите.

И в града Тригон, късно по пладне дойде Вендрет 2 и каза на хората от Тригон: «О, грешници! Като презряхте пътищата на праведността, идва часът на разплатата. Кухината вече се приближава, за да погълне Лагош, да. И всичко, що е в нея!»