Айзък Азимов - Падането на нощта

— Ами да — подкрепи го Фаро. — Купихме къщата и я облицовахме отгоре до долу с черно кадифе, за да получим колкото може по-правдоподобен Мрак. После пробихме малки дупчици в тавана и покрива и ги покрихме с метални пластинки, които се отместват едновременно при натискането на едно копче. Не сме вършили всичко сами, наехме дърводелец, електротехник и някои други майстори… парите не бяха от значение. Въпросът бе да получаваме светлина през дупчиците, за да имаме ефект, подобен на ефекта при появата на звездите.

Настъпи тишина, в която никой не смееше и дъх да си поеме. Само Ътън отсече начумерено:

— Нямахте право да се залавяте с частни…

— Зная, сър — Фаро изглеждаше засрамен, — но честно казано Иймот и аз мислехме, че експериментът е малко опасен. Ако той наистина успееше, почти бяхме сигурни, че ще полудеем… от всичко, което ни е говорил Шийрън, решихме че е доста вероятно да стане така. Искахме да рискуваме само ние. Осени ни идеята, че ако можем да запазим разума си, би било възможно да придобием имунитет за истинските събития и тогава да подготвим и вас, останалите, по същия начин. Но нищо не се получи…

— Защо? Какво стана?

Иймот се нагърби с отговора:

— Затворихме се вътре и изчакахме очите ни да се приспособят към тъмнината. Обзе ни ужасяващо чувство, защото пълният Мрак те кара да си представяш как стените се сгромолясат върху тебе. Но ние преодоляхме това усещане и натиснахме копчето. Пластинките се отместиха и целият покрив заблестя, осеян от малки, светещи точици.

— После?

— После… нищо. Това бе най-големият удар. Нищо не се случи. Беше просто покрив с дупчици по него и точно така изглеждаше. Опитвахме отново и отново… затова се забавихме… но нямаше никакъв ефект.

В настъпилата оглушителна тишина всички погледи се обърнаха към Шийрън. Той седеше неподвижен, с отворена уста.

Теримън заговори пръв:

— Знаеш какво означава това за цялата теория, която си изградил, Шийрън, нали? — журналистът захихика с облекчение.

Но Шийрън вдигна ръка:

— Чакайте малко. Оставете ме да обмисля случая — после щракна с пръсти и когато вдигна глава, в очите му вече нямаше нито учудване, нито несигурност. — Ами, да, разбира се…

Психологът не се доизказа, защото някъде над тях се чу силно издрънчаване. Бийни скочи и се спусна по стълбата с вик: „Какво става, по дяволите?“

Останалите го последваха.

Всичко стана много бързо.

Щом се озова на покрива, Бийни забеляза от пръв поглед разбитите фотографски плаки и мъжа, който се бе надвесил над тях. В следващия миг се хвърли вбесен върху него и го сграбчи за гърлото в мъртва хватка. Започна дива борба, а когато останалите от екипа се присъединиха, непознатият бе задушен и затрупан под тежестта на шестима разгневени мъже.

Ътън пристигна последен, дишаше тежко:

— Изправете го!

Служителите започнаха да се вдигат неохотно. Непознатият — задъхан, с разкъсани дрехи и насинено чело бе изправен на крака. Имаше къса, светла брада, накъдрена не без доста усилия според претенциозния стил на Култистите.

Ръцете на Бийни се преместиха от гърлото на яката му и здраво го разтърсиха.

— Хайде, плъх, казвай какво търсиш тук. Тези плаки…

— Не търсех тях — възрази хладно Култистът. — Случайно стана.

Бийни проследи фанатичния му поглед и изръмжа:

— Значи си търсил самите обективи. Тогава плаките за теб са били щастлива случайност. Ако беше докоснал Щракащата Берта или някой от другите, щеше да умреш в бавни мъки. Но сега… — той замахна с юмрук.

— Стига! Пусни го! — сграбчи го Ътън за ръкава.

Младият техник се поколеба, но отпусна неохотно ръка. Директорът го избута настрани и застана срещу Култиста:

— Ти си Латимър, нали?

Култистът се поклони високомерно и показа символа на бедрото си:

— Аз съм Латимър 25, адютант трети ранг на Негова Светлост Сор 5.

— И ти… — посивелите вежди на Ътън се стрелнаха нагоре — беше с Негова Светлост, когато ме посети миналата седмица, нали?

Латимър се поклони за втори път.

— И какво искаш?

— Нищо, което бихте ми дали по собствено желание.

— Сор 5 те е изпратил, предполагам… или идеята е лично твоя?

— Няма да отговоря на този въпрос.

— Ще има ли и други посетители?

— Няма да отговоря и на този въпрос.

Ътън погледна часовника си навъсен:

— Е, човече, какво е това нещо, което твоят господар иска от мен? Аз изпълних моята част от сделката.

Латимър се усмихна едва-едва, но не каза нищо.