Айзък Азимов - Звездите като прах

Настаняват ви на определеното за вас място, поемат багажа ви, а наоколо всичко е чуждо и ви заобикаля безцелна суетня. Прощални приветствия, сетне глъчката утихва, въздушният шлюз се захлопва с метален грохот, придружен от тихото свистене на последния излизащ навън въздух, докато бравата се завърта автоматично подобно на гигантска бургия и херметизира кораба.

Следва напрегната тишина, а във всяка каюта блясва предупредителен надпис: „Поставете противоускорителните скафандри… Поставете противоускорителните скафандри… Поставете противоускорителните скафандри…“

По коридора щъкат стюарди, тропат на вратите, сетне ги отварят.

— Моля за извинение. Поставете скафандрите.

Схватката с тежкия студен скафандър е досадна и неприятна, но единствено хидравличната му система е в състояние да погълне натоварването по време на излитане.

После идва ред на далечния тътен на атомните двигатели, включени на ниска мощност, за маневриране в атмосферата, последван почти незабавно от напомпването на противоударната маслена течност в двойните стени на скафандъра. Първо се отпускаш назад, сетне, с намаляване на ускорението, бавно се накланяш напред. Ако преодолееш гаденето в този период, вероятно ще бъдеш пощаден от космическата болест през цялото пътуване.

През първите три часа от полета панорамната зала бе затворена за пътниците и когато земната атмосфера остана зад тях, пред широките двойни врати се беше подредила опашка. Тук имаше не само планетяни (с други думи, хора, посещаващи за пръв път космическото пространство), но и значителен брой пътници с далеч по-богат опит.

В края на краищата гледката на Земята от Космоса е една от главните туристически атракции.

Панорамната зала приличаше на огромен мехур върху „кожата“ на космическия кораб, но стените й бяха дебели повече от половин метър и макар и прозрачни, се отличаваха с необичайна издръжливост. Подвижният покрив от стоманено-иридиева сплав, предназначен да предпазва залата от високите температури при преминаване през атмосферата и сблъсъка с микроскопични твърди частици, беше изтеглен назад. Светлините бяха изгасени, вътре цареше сумрак. Всички лица се обърнаха към грейналата повърхност на Земята.

Тя висеше в пространството под тях и приличаше на колосален блестящ балон, оцветен в синьо, оранжево и бяло. Обърнатата към тях полусфера беше озарена от светлината на Слънцето, под облаците се различаваха очертанията на континентите, пустините бяха оранжеви, обкръжени с тънички зелени линии. Моретата бяха сини и контрастираха ярко с черната космическа пустош. А небето около тях бе изпъстрено с безброй звезди.

Всички чакаха търпеливо.

Не бяха дошли тук, за да видят огряната от слънчевите лъчи полусфера. Корабът продължи ускорението си косо спрямо земната повърхност и под тях се показа снежната белота на полярната шапка. Пресякоха зоната на затъмнение и се понесоха над нощната повърхност, обхванала целия евразийско-африкански континент, преобърнат наопаки. Неговата болна, безжизнена почва криеше своя смъртоносен товар под бисероподобно покритие. Радиоактивните райони от повърхността приличаха на огромно море от небесносиньо сияние, очертаващо местата, където бяха попадали атомните бомби в онези далечни времена, преди да бъдат изобретени силовите полета, за да не може нито един свят да повтори самоубийствения ход на земната история.

Никой не откъсна очи, докато след много часове Земята не се превърна в малък полукръг сред безкрайния мрак.

Сред зрителите беше и Байрън Фаръл. Седеше сам на първия ред, опрял ръце на перилата, вперил разсеян поглед пред себе си. Не бе очаквал, че по този начин ще се раздели със Земята. Нито корабът, нито обстоятелствата по заминаването, нито дори посоката съвпадаха с първоначалните му намерения.

Той потърка небръснатата си брада с опакото на ръката си и съжали, че не разполагаше с достатъчно време тази сутрин, за да се избръсне. Най-добре ще е да се върне в каютата, за да оправи този пропуск. Не гореше от желание да си тръгне. Тук поне имаше хора. А в каютата щеше да остане съвсем сам.

Само това ли го задържаше тук?

Ненавиждаше новото усещане, с което живееше съвсем отскоро — че е преследван, че е останал без нито един приятел.

Сякаш всички, на които държеше в този живот, бяха изчезнали в онзи миг, преди близо двадесет и четири часа, когато един тревожен звън го беше пробудил в нощта.