Айзък Азимов - Звездите като прах

Спря се да запали цигара, докато един от пътниците свие зад ъгъла на коридора. След това натисна звънеца на вратата. Но отговор не последва.

Старият ключ все още беше у него. Без съмнение нечий пропуск. Байрън пъхна сребристия къс метал в ключалката и активира вградената фотоклетка. Вратата се отвори и той пристъпи вътре.

Точно от това се нуждаеше. Остави вратата да се затвори автоматично след него. Още с влизането си бе узнал най-важното. Предишната му каюта не беше заета — тук нямаше никаква важна клечка с болно сърце. Леглото беше непокътнато, гардеробът — празен. Дори въздухът в стаята показваше, че е необитаема.

Значи луксът, с който го обкръжаваха, целеше единствено да го задържи далеч от предварително запазената за него каюта. Но защо се налагаше да го подкупват по този начин? Какво бе привлякло вниманието им — каютата или той самият?

Все още ненамерил отговор на този въпрос, Байрън се надигна вежливо от масата, следвайки примера на другите — капитанът влезе и зае мястото си близо до него.

Защо все пак го бяха преместили?

Из кораба се носеше тиха музика, а стените, отделящи салона за хранене от панорамната зала, бяха изтеглени встрани. Намалиха осветлението, над тях блестяха само бледооранжеви лампи. Отминали бяха първите часове, когато пристъпите на космическа болест след изстрелването и гравитационните промени бяха най-остри, и сега салонът беше пълен.

Капитанът се наклони лекичко към Байрън и рече:

— Добър вечер, мистър Мелайн. Как намирате новата каюта?

— Прекалено добра за мен, сър. Не съм свикнал да живея в подобен разкош. — Изрече тези думи с равен монотонен глас и за миг му се стори, че на лицето на капитана се изписа изненада.

Когато поднасяха десерта, подвижният покрив на панорамната зала беше вдигнат, а светлините в салона угасени. Нито Слънцето, нито която и да било от планетите се виждаха на тази необятна тъмна сцена. Гледаха право към Млечния път, който се простираше пред тях като път, обсипан с ярки блестящи звезди.

Разговорите секнаха някак от само себе си. Всички завъртяха креслата си така, че да виждат звездите. Вечерящите се бяха превърнали в зрители, а музиката — в едва доловим шепот.

Откъм говорителите се разнесе звучен, уверен глас:

— Дами и господа! Готови сме за нашия първи Скок. Предполагам, повечето от вас имат теоретична представа какво представлява Скокът. Но немалка част никога не са го изпитвали. Именно заради хората от втората група ще си позволя това кратко въведение.

Терминът Скок означава точно това. Както е известно, невъзможно е да се придвижваме със скорост, по-голяма от тази на светлината, докато се намираме в материалното пространство. Това е природен закон, открит в далечни времена от известния учен Айнщайн — така поне се предполага сега. Но дори ако летим със скоростта на светлината, ще ни бъдат необходими много години, за да стигнем звездите.

Ето защо се налага да напуснем пределите на пространствено-времевия континуум и да навлезем в малко познатото царство на хиперпространството, където времето и разстоянието нямат никакво значение. Все едно, че плуваме през тесен пролив, за да се прехвърлим от един океан в друг, вместо да обикаляме по вода континента.

За целта естествено ни е необходима огромна енергия, с помощта на която ще проникнем в това „пространство в пространството“ — както го наричат някои. Налага се също да се извършат изключително прецизни изчисления, за да сме сигурни, че ще излезем в нормалния Космос точно там, където ни е нужно. Резултатът от разхода на тези енергийни и интелектуални ресурси е пресичането на огромни пространства за нулево време. Само благодарение на Скока за нас са възможни пътешествията в междузвездното пространство.

До Скока, който ни предстои да извършим, остават приблизително десет минути. Предварително ще бъдете известени за началото. Единственото, което ще изпитате, ще бъде краткотрайно неразположение, ето защо надявам се да запазите спокойствие. Благодаря ви.

Всички светлини в кораба угаснаха и само звездите останаха да греят.

След кратка пауза се разнесе поредното съобщение:

— До Скока остава една минута.

После същият глас се зае да отброява секундите:

— …петдесет… четиридесет… тридесет… двадесет… десет… пет… три… две… едно…

Това, което последва, беше като мигновено изключване от съществуването, удар, чието ехо отекна дълбоко в тялото на всеки един от пътниците.