Айзък Азимов - Звездите като прах

Излязоха на площадката пред столовата с наклон надолу и пред тях грейна единствената осветена улица на града. Отвъд нея на фона на избледняващото небе синееше с радиоактивно сияние хоризонтът — ням свидетел на праисторическите войни.

Джонти огледа небето. Изминали бяха повече от петдесет години, на политическата сцена се бе появила Тирани, за да сложи край на многобройните дребни воюващи помежду си фракции. А ето че сега, съвсем неочаквано и не навреме, мирът отново бе изложен на опасност.

Още не бяха се възстановили напълно от бурята, която се стовари като гръм върху тях. Всякаква съпротива бе смазана и само на отделни места от време на време някой свят закратко надигаше глава. Да се организира тази съпротива и да се превърне в един мощен и целенасочен удар щеше да е тежка, почти непосилна задача. И продължителна. Както и да е, достатъчно дълго беше бездействал на Земята. Настъпил бе моментът да се връща обратно.

Навярно другите, хората от родната му планета, вече се опитваха да се свържат с него.

Байрън ускори крачка.

Джонти засече сигналния лъч още щом влезе в стаята си. Той бе персонален и нямаше защо да се безпокои, че информацията ще попадне в нежелани ръце. Не се налагаше да има приемник, не бяха необходими прибори от метал и жици, за да бъде уловена незабележимата колеблива вълна от електрони, просмукваща се през хиперпространството от другия свят, отдалечен на хиляди светлинни години.

Самото пространство на стаята беше поляризирано и подготвено за приемането. Материята беше изчистена от всякаква безпорядъчност. Нямаше никакъв начин да бъде открита поляризацията, освен чрез механизма на приемане. Единствено неговият мозък беше в състояние да функционира като приемник в този участък от пространството, тъй като тъкмо електрическите характеристики на неговата нервноклетъчна система бяха в състояние да резонират с вибрациите на лъча, преносител на съобщението.

Посланието беше точно толкова лично, колкото и уникалната характеристика на неговите мозъчни вълни. В пределите на цялата Вселена с нейното трилионно население от човешки същества шансът за дублиране, достатъчно близко, за да е в състояние друг да приеме това лично съобщение, би могъл да се изрази в съотношение двадесетцифрово число към едно.

Мозъкът на Джонти мигновено превключи на вълната, идеща от безбрежието на хиперпространството:

„…обади се… обади се… обади се… обади се…“

Да се изпращат съобщения не беше толкова просто, колкото да се получават. Необходимо бе наличието на механичен предавател, който да насочи лъча към първоизточника отвъд мъглявината. Той бе монтиран в покритото с орнаменти копче, пришито на дясното му рамо. Включваше се автоматично още щом пристъпеше в поляризирана среда, а след това трябваше само да предава мислите си целенасочено.

„Чувам ви!“ Допълнителна идентификация не се налагаше.

Повтарящият се призивен сигнал спря и в ума му се оформиха думите на посланието:

„Нашите почитания, сър. Уайдмос е бил екзекутиран. Новината, разбира се, все още не е разпространена официално.“

„Това не ме изненадва. Хванати ли са и други съучастници?“

„Не, сър. Фермерът не е предал никого. Храбър и честен мъж.“

„Така е. Но ако притежаваше и други достойнства, не би допуснал да го заловят. Дори малко страх щеше да му е от полза. Няма значение! Говорих със сина му, новия Фермер, който вече се докосна до смъртта. Ще го използваме.“

„Мога ли да узная по какъв начин, сър?“

„Ще оставим събитията да отговорят на този въпрос. Все още е твърде рано да предвидим последствията. Утре заминава, за да се срещне с Хинрик от Родиа.“

„Хинрик! Младежът ще бъде изложен на ужасен риск. Знае ли, че…“

„Казах му толкова, колкото е необходимо да знае — отвърна рязко Джонти. — Не бива да му се доверяваме, докато не докаже верността си. При съществуващите обстоятелства ще гледаме на него като на човек, който може да бъде изложен на риск — както всички останали. Байрън може да бъде пожертван. Не ме търсете повече тук, защото напускам Земята.“

И като махна с ръка, Джонти прекъсна връзката.

Премисли отново всички събития от деня и предната нощ, преценявайки внимателно всяко едно. Сетне се усмихна. Всичко се подреждаше чудесно и комедийното представление можеше да започне.

Нищо не бе оставено на случайността.

Първият час от полета на космическия кораб, през който той се отърсва от оковите на планетната гравитация, обикновено е най-скучен. Бъркотията около тръгването почти по нищо не се отличава от онази, която е съпровождала избутването на първия издълбан дънер в някоя праисторическа река.