Айзък Азимов - Космически скитник

Сега той държеше бластера насочен право в сърцето на съществото, което през цялото време не беше помръднало.

Хенес откри, че увереността му се възвръща. Робот, марсианец или човек, обектът не можеше да се противопостави на един бластер. Оръжието беше малко, а зарядът, който изхвърляше, с незначителна големина. Старомодните пистолети от древните времена стреляха с метални куршуми, които бяха скали в сравнение със заряда на бластера. Но малкият заряд бе далеч по-смъртоносен. Щом веднъж се пуснеше в движение, всичко, което го спираше, натискаше един миниатюрен атомен спусък, който превръщаше микроскопичната маса на частицата в енергия. Това превръщане се съпровождаше от слаб звук, наподобяващ драскането с нокът по гума, независимо от материята на обекта.

— Кой сте вие? Какво искате? — попита със заплашителен тон Хенес.

Обектът отново заговори и отново каза бавно:

— Аз съм Космическият скитник!

Хенес свирепо сви устни и стреля.

Зарядът напусна цевта, отправи се директно към обекта от дим, достигна го и спря на четвърт инч от тялото му. Дори сътресението от сблъскването не премина бариерата на силовото поле, което абсорбира цялата енергия на заряда и я преобразува в ослепителна светлина.

Такава ослепителна светлина никога не беше виждал. Като че ли едно микроскопично слънце просъществува в стаята за част от секундата.

Хенес нададе див вик и закри очите си, сякаш да ги предпази от физически удар, но беше твърде късно. След няколко минути, когато посмя да вдигне клепачите си, наранените му очи не можеха нищо да му покажат. Отворени или затворени, той улавяше само гарнирана с червено чернота. Не можа да види как Космическият скитник се размърда, претърси джобовете на ботушите му, прекъсна електромагнитната верига на вратата и се измъкна от стаята секунди преди да се струпа неизбежната тълпа от хора, надаващи объркани панически викове.

Ръцете на Хенес още закриваха очите му, когато ги чу.

— Хванете съществото! Хванете го! То е в стаята! Нападнете го, вие, забравени от Марс страхливци в черни ботуши? — викаше Хенес.

— В стаята няма никой — отвърнаха половин дузина гласове, а някой добави:

— Все пак мирише като след стрелба с бластер.

— Какво се е случило, Хенес? — попита един твърд и авторитетен глас. Това бе доктор Силвърс.

— Натрапници! — извика Хенес, тресейки се от разочарование и гняв. — Никой ли не го вижда? Какво става с вас? Да не сте… — той не можа да произнесе думата „слепи“.

— Кой беше натрапникът? — попита Силвърс. — Можете ли да го опишете?

Хенес безпомощно поклати глава. Как би могъл да обясни? Можеше ли да им разкаже за кошмара от дим, който говореше и срещу който един заряд от бластера можеше да експлодира преждевременно и да нарани само човека, който го е изстрелял?

Д-р Силвърс се върна в стаята си навъсен и мрачен. Безредието, което го беше измъкнало от стаята му преди да завърши приготовленията си за сън, безцелното тичане на хора наоколо, липсата на смислено обяснение от страна на Хенес, всичко това бе за него нещо повече от серия незначителни неприятности. Очите му бяха устремени към утрешния ден. Той нямаше вяра в победата. Нямаше вяра в ефикасността на което и да е ембарго. Нека доставките на храни спрат. Нека дори някои на Земята да открият защо или, още по-лошо, да измислят в отговор свои собствени теории, резултатите от които могат да се окажат много по-страшни от масово отравяне.

Този млад Дейвид Стар вдъхваше доверие, но действията му досега не вдъхновяваха самия него. Историята с Космическия скитник бе лошо разчетена. Само засилваше подозрението на хора като Хенес и ги докарваше почти до смърт. Щастие за младока беше, че той, Силвърс, пристигна навреме. Не беше обяснил също и причините за една такава история. Само бе изложил плановете си за напускане на града и после за тайното си завръщане. Все пак когато Силвърс получи писмото на Стар, донесено от онзи дребосък, наричащ себе си Бигман в ужасно несъответствие с истината, той бързо се свърза със земния офис на Съвета. Беше му потвърдено, че трябва във всичко да се подчинява на Дейвид Стар.

И как можеше един толкова млад мъж…

Доктор Силвърс спря. Странно! През вратата на стаята, която в бързината беше оставил леко открехната, не се процеждаше никаква светлина. А си спомняше добре, че преди да излезе, не беше загасил лампата. Спомняше си светлината зад себе си, когато бързаше по коридора към стълбите.