Айзък Азимов - Космически скитник

Светлината от фенерчето му подскачаше ту тук, ту там. Той горещо се надяваше, че това, което търси, не е скрито зад допълнителни ключалки. А ако беше, щеше да се наложи да употреби сила, а не му се искаше да привлича вниманието точно сега. Не виждаше никакъв сейф, нито какъвто и да е подобен обект. Това беше и добро, и лошо. Търсеният от него предмет не можеше да бъде недосегаем, но можеше изобщо да не е в стаята. След грижливо планирания начин, по който бе получил ключа от тази стая, щеше да е жалко, ако не го намери. Хенес нямаше да се възстанови бързо. Дейвид се усмихна. Самият той отначало не бе по-малко изненадан от него. Думите „Аз съм Космическият скитник“ бяха първите, които бе изговорил през щита силово поле, откакто напусна марсианските пещери. Той не можеше да си спомни как звучеше гласът му там. Може би не го бе чул точно. Може би под влияние на марсианците той просто бе чувствувал собствените си мисли по същия начин, както бе чувствувал техните.

Тук, на повърхността обаче звукът от гласа му беше като гръмотевица. Неговата приглушеност и дълбочина бяха съвсем неочаквани. Дейвид, разбира се, се съвзе и почти незабавно разбра причината. Вероятно щитът забавяше въздушните молекули, макар да ги пропускаше. Такава интерференция естествено изкривяваше звуковите вълни.

Дейвид не съжаляваше. Гласът му в този си вид можеше да бъде полезен.

Щитът бе реагирал добре на излъчването от бластера. Той ясно видя, че ослепителният блясък не беше напълно неутрализиран, но в края на краищата ефектът върху него бе нищожен в сравнение с ефекта върху Хенес.

Дори когато умореното му съзнание прехвърляше тези нещо, той проверяваше методично съдържанието на полиците.

Светлинният лъч се задържа на едно място за миг и Дейвид се пресегна през другите дреболии, за да вземе малък метален предмет. Той го обърна няколко пъти на оскъдната светлина. После нави едно малко копче, което се нагласяваше на различни положения и почна да наблюдава какво ще стане.

Сърцето му подскочи.

Това беше окончателното доказателство. Доказателството за всичките му предположения, които почиваха само на логиката. Сега тя бе подплатена с нещо изградено от молекули, нещо, което можеше да се докосне и почувствува.

Той сложи предмета в джоба на ботуша си при маската и ключовете, които тази нощ бе взел от ботушите на Хенес. После заключи вратата след себе си и излезе на открито. Куполът над главата му бе започнал видимо да посивява. Скоро щеше да бъде запалено главното флуоресцентно осветление и денят официално щеше да започне. Последният ден за отровителите или за земната цивилизация.

Междувременно имаше време да поспи.

Под купола на Макианската ферма цареше ледено спокойствие. Малко от земеделските работници се досещаха какво става. Явно работата беше сериозна, но повече от това бе невъзможно да се разбере. Някои шепнеха, че Макиан бил хванат в сериозни финансови нарушения, но никой не вярваше. Не беше логично. Само заради това да изпратят цяла армия?

Униформени мъже със сурови лица обикаляха Централната сграда, стиснали в ръцете си многократно действуващи бластери, а на покрива й бяха инсталирани две оръдия. Районът около сградата беше пуст. На всички земеделски работници, освен нужните за поддържане на специалните съоръжения, бе заповядано да останат в помещенията си. На малкото, които бяха изключение, бе наредено да не мърдат от работните си места.

Точно в дванадесет часа и петнадесет минути патрулиращите пред задния вход на сградата се отдръпнаха настрана, оставайки този район без охрана. В дванадесет и тридесет те се върнаха и заеха местата си пред входа. После един от артилеристите заяви, че видял в този интервал някой да влиза, в сградата. Той призна, че го е видял само за миг и описанието му не беше много смислено. Твърдеше, че бил мъж, обвит в пламъци.

Тогава никой не му повярва.

Д-р Силвърс не беше сигурен в нищо. Не знаеше как да започне заседанието. Той огледа четиримата, насядали около масата.

Макиан имаше вид, сякаш не беше спал цяла седмица. А може би наистина беше така. Досега не беше продумал една дума. Силвърс се питаше дали той възприема напълно околната обстановка.

Хенес беше с черни очила. По едно време ги свали. Очите му бяха кървясали, а погледът гневен. Сега седеше там и си мърмореше под нос.

Бенсън беше спокоен и нещастен. Предишната нощ доктор Силвърс беше прекарал няколко часа с него и нямаше съмнение, че го измъчваше неуспехът на неговите изследвания. Бенсън бе говорил за истинските марсианци като за причинители на отравянията, но Силвърс знаеше, че е по-добре да не взима разказа му на сериозно.