Айзък Азимов - Космически скитник

— Уилямс, буден ли си? — попита тихо той.

— Виждаш, че съм буден — отвърна Дейвид.

Бенсън избърса с опакото на ръката запотеното си чело.

— Те не знаят, че съм тук. А всъщност и не би трябвало да бъда.

— Защо?

— Слушай, Хенес е убеден, че ти си замесен в отравянето с храна… Твърдеше го разпалено пред Макиан и мен. Уж си бил някъде навън — а бе, разправя смешни истории. Въпреки всичко, което мога да направя, аз се страхувам, че си в ужасна опасност.

— Въпреки всичко, което можеш да направиш ли? Ти не вярваш, че съм замесен в отравянето, нали?

Бенсън се наведе напред и Дейвид почувствува топлия му дъх в лицето си, когато прошепва:

— Не, не вярвам, защото мисля, че разказът ти е достоверен. Затова дойдох. Трябва да те разпитам за въпросното същество, за което говориш и твърдиш, че е покрито с дим и светлина. Сигурен ли си, че това не е било халюцинация, Уилямс?

— Аз го видях — отвърна Дейвид.

— Как разбра, че е човек? Говореше ли английски?

— Той не говореше, но външно приличаше на човек. — Дейвид задържа погледа си върху Бенсън. — Мислиш ли, че може да е марсианец?

— О — възкликна Бенсън и се усмихна, — ти си спомняш теорията ми. Да. Мисля, че е марсианец. Мисли, човече, мисли! Те вече започват да действуват открито и всеки бит информация може да се окаже жизнено важен. Разполагаме със съвсем малко време.

— Защо? — попита Дейвид като се повдигна на лакът.

— Разбира се, ти не знаеш какво се случи, докато те нямаше, но честно казано, Уилямс, ние всички сме отчаяни. Знаеш ли какво е това? — попита той като повдигна подобния на пистолет предмет.

— Виждал съм те с него и преди.

— Това е харпун за взимане на проби, мое изобретение. Нося го със себе си, когато отивам в хамбарите с храна в града. Той изстрелва малка куха сачма, прикрепена към него с жица. Известно време след изстрелването в челото на сачмата се появява отвор, който позволява кухината й да се напълни със зърно. После сачмата се затваря, аз я изтеглям и изпразвам взетата мостра. Чрез промяна на времето за отваряне на сачмата мострата може да бъде взета от различни дълбочини в хамбара.

— Остроумно — отбеляза Дейвид, — но защо сега го носиш със себе си?

— Защото се питам дали не трябва да го хвърля на боклука, след като изляза оттук. Беше ми единственото оръжие в борбата срещу отровителите, но не ми донесе нищо добро. Вероятно няма да ми донесе и в бъдеще.

— Какво се е случило? — попита Дейвид, сграбчвайки го здраво за рамото. — Кажи ми. Бенсън трепна от болката.

— Всеки член на земеделските синдикати е получил ново писмо от инициатора на отравянето. Няма съмнение, че писмата и отравянията са дело на един и същи хора или по-скоро същества. Те го признават в писмата.

— Какво се казва в тях?

— Какво значение имат подробностите? — сви рамене Бенсън. — Искат пълна капитулация от наша страна. В противен случай отравянията с храна ще се увеличат хиляда пъти. Ако това се случи, в което съм почти сигурен, Земята и Марс, цялата Система, ще бъдат обхванати от паника. — Той се изправи. — Казах на Макиан и Хенес, че ключът към тази мистерия може наистина да е Космическия скитник, но те не ми вярват. Хенес дори подозира, че и двамата с теб сме замесени в нея.

— С колко време разполагаме, Бенсън? — попита Дейвид.

— С два дни. Не, това беше вчера. Сега разполагаме само с тридесет и шест часа.

Тридесет и шест часа!

Дейвид трябваше да действува много бързо. Може би още имаше време. Без да подозира, Бенсън му бе дал липсващата брънка от тази мистерия.

Бенсън постоя още десетина минути. Нищо от това, което му каза Дейвид, не подкрепи теорията му, свързваща отравянето с марсианците, и той много се разтревожи.

— Не искам да попадна в лапите на Хенес. Ние си разменихме… любезности.

— Какво ще кажете за Макиан? Той е на наша страна, нали?

— Не зная. Той смята, че до два дни ще бъде разорен. Не мисля, че му е останала достатъчно сила, за да се противопостави на този тип. Слушай, сега ще е по-добре да вървя. Ако измислиш нещо, каквото и да е то, съобщи ми го по някакъв начин. Ще го направиш, нали?

После Бенсън се сбогува и си отиде.

Дейвид седна в леглото. Откакто се събуди, безпокойството му беше нараснало. Дрехите му бяха захвърлени върху един стол в другия край на стаята, а ботушите стояха изправени до него. Не беше посмял да ги прегледа в присъствието на Бенсън. Едва се бе осмелил да ги погледне.

Може би не са ги пребъркали, помисли си песимистично той. Ботушите на един замеделски работник бяха неприкосновени. Да се открадне нещо от тях, наред с кражбата на пясъкоход в пустинята, бе непростимо престъпление. Дори при смърт погребваха ботушите на земеделския работник заедно с него, без да се изважда съдържанието им.