Айзък Азимов - Космически скитник

Дейвид се усмихваше мрачно дори когато трепваше от болка при докосването на дрехите до възпалената му кожа, докато крачеше по марсианския терен. Без да се трогнат, марсианците бяха рискували живота му, но той почти им симпатизираше. Той бе мислил достатъчно бързо, за да спаси, но не се гордееше с това. Трябваше да се сети за маската много по-рано.

Щитът-силово поле, който го обгръщаше, правеше пътуването му по-лесно. Той забеляза, че щитът така покрива подметките на ботушите му, че те изобщо не правят контакт с марсианската повърхност, а стъпва на около един инч над нея. Отблъскването му от планетната повърхност бе еластично, сякаш беше на стоманени пружини. В комбинация със слабата гравитация това му позволяваше бързо, с гигантски крачки, да скъсява разстоянието между себе си и купола.

Дейвид бързаше. Повече от всичко друго в момента се нуждаеше от гореща баня.

Междувременно стигна до външната страна на един от шлюзовете на купола. Бурята беше вече попреминала и пробляскванията върху неговия щит-силово поле се бяха разредили до случайни искри. Без риск можеше да свали маската от очите си.

Когато му отвориха шлюза, за да влезе, отначало всичките изгледаха втренчено и после завикаха.

— Подскачащ Юпитер! Това е Уилямс!

— Къде беше, момче?

— Какво се случи?

И над смутените викове и гълчавата от въпроси се извиси пронизителният вик:

— Как преодоля прашната буря?

Въпросът развълнува всички. Настъпи късо мълчание.

— Погледнете лицето му — обади се някой. — Прилича на обелен домат.

Това беше преувеличение, но в него имаше достатъчно истина, за да впечатли всички присъствуващи. Ръце се протягаха към неговата яка, която плътно обвиваше шията му в борбата срещу марсианския студ. Те го довлякоха до един стол и повикаха Хенес.

Хенес пристигна след десет минути, скочи от скутера и се приближи. Изражението на лицето му бе смесица от досада и гняв. Нямаше видими признаци на никакво облекчение, че един от неговите замеделски работници се е завърнал благополучно.

— Какво стана с теб, Уилямс? — излая той.

— Бях се загубил — отвърна хладно Дейвид.

— О, така ли му викаш на това? Изчезваш за два дни и после само си се загубил. Как успя да го направиш?

— Исках да се поразходя и отидох твърде далеч.

— Мислел си, че се нуждаеш от глътка въздух и затова си се разхождал цели две марсиански нощи, така ли? Очакваш ли да ти повярвам?

— Липсва ли някой пясъкоход?

— Той е съсипан, мистър Хенес — обади се един от земеделските работници, докато Хенес продължаваше все повече да почервенява. — Бил е навън в прашната буря.

— Не бъди глупак — сряза го Хенес. — Ако беше така, нямаше сега да седи тук жив.

— Зная — рече земеделският работник, — но я го погледни.

Хенес го погледна. Зачервяванията на кожата по откритите места на врата и раменете на Дейвид трудно можеха да се оспорят.

— Беше ли навън в бурята? — попита Хенес.

— Страхувам се, че да — отвърна Дейвид.

— И как я преодоля?

— Помогна ми един човек, обвит в дим и светлина. Прахта не му вредеше. Нарече се „Космически скитник“.

Хората бяха дошли по-близо. Хенес яростно се обърна към тях.

— Махайте се, дявол да ви вземе! — извика той. — Вървете си гледайте работата. А ти, Джонитъл, докарай един пясъкоход.

Мина почти час, преди горещата баня, която Дейвид така силно желаеше, да му бъде позволена. Хенес не разреши на никой друг да го доближи. През това време той крачеше нагоре-надолу в канцеларията си и обсипвате Дейвид с въпроси от рода на: „Какво ще кажеш за този Космически скитник? Къде го срещна? Какво ти каза?“ А Дейвид само клатеше глава и повтаряше: „Излязох на разходка и се загубих. Един човек, наричащ себе си Космически скитник, ме доведе обратно“.

Накрая Хенес се отказа да го разпитва повече. След горещата баня с него се зае докторът на купола. Тялото на Дейвид бе намазано с кремове и инжектирано с подходящи хормони. Не му се размина и приспивателното. Заспа още преди да извадят иглата.

Събуди се между чистите хладни чаршафи на болничния кът. Зачервяването на кожата му бе значително намаляло. Знаеше, че щяха отново да се върнат при него, но трябваше да отбива атаките им още замалко. Беше сигурен, че вече има отговора на мистерията с отравянията, почти целия отговор. Нуждаеше се само от една или две липсващи брънки и, разбира се, от неопровержимо доказателство.

Чу тихи стъпки зад главата си и леко настръхна. Толкова ли скоро ще започне всичко отново? Но това беше само Бенсън, който изплува в полезрението му. Бенсън, с неговите свити пълнички устни, редеещата разбъркана коса и угрижено лице. В ръката си носеше нещо, наподобяващо старомоден пистолет.