Айзък Азимов - Космически скитник

Щеше да е най-добре веднага да се отправи към фермата. Скутерът в никакъв случай не беше нито така бърз, нито така комфортен, както пясъкохода. Колкото по-бързо стигне, толкова по-добре.

Ориентираше се по познатите фигури сред скалните образувания и се чувствуваше горд от това. Земеделските работници намираха своя път през пустинята точно по този метод. Те забелязваха една скала, наподобяваща „диня върху шапка“, продължаваха в тази посока, докато се изравнят с друга, приличаща на „космически кораб с два нецентрални ракетни двигателя“ и се насочваха между нея и тази, която приличаше на „кутия с хлътнал капак“. Методът беше груб, но не изискваше други инструменти освен силна памет и живо въображение, каквито притежаваха всички замеделски работници.

Дейвид следваше пътя, който Бигман му бе препоръчал като най-бърз за връщане и с най-малък риск за объркване сред не тъй имозантните образувания. Скутерът се друсаше върху неравностите на терена и вдигаше облаци прах на завоите. Дейвид пътуваше с него, забил здраво пети в специално направените за тях гнезда и стиснал по една метална направляваща лента във всяка ръка. Не правеше никакви усилия да намали скоростта си. Дори скутерът да се обърне, вероятността да се нарани сериозно при слабата марсианска гравитация беше съвсем малка.

Нещо друго го смущаваше. Това бе странният вкус в устата и сърбежът по лицето и гръбначния стълб. В устата му скърцаха песъчинки и той погледна с отвращение назад към струята прах, която излиташе зад него като от ракетно сопло. Странното беше, че прахта не оставаше назад, а се движеше напред и около него и пълнеше устата му.

Напред и наоколо! Велика Галактико! Мисълта, която дойде в главата му в този момент, стегна като с клещи сърцето и гърлото му.

Той намали скоростта на скутера и се насочи към един скален ръб, където можеше да не вдига прах. Тук го спря и почака въздуха да стане по-чист, но той не стана. Езикът в устата му се раздвижи и почувствува нарастващата грапавост, която идваше от фината прах. Дейвид погледна по-червеното Слънце и по-синьото небе с ново разбиране. Прахта във въздуха бе тази, която разпръскваше повече светлината и правеше Слънцето и небето да изглеждат такива. Устните му все повече изсъхваха, а сърбежът обхващаше все по-голяма част от тялото му. Вече нямаше никакво съмнение. Той скочи върху скутера и се стрелна с максимална скорост през скалите, чакъла и прахта.

Прах!

ПРАХ!

Дори на Земята хората познаваха марсианската прашна буря, която само по звука приличаше на пясъчните бури в земните пустини. Това бе най-смъртоносната буря в обитаемата Слънчева система. Никой човек, застигнат от нея както Дейвид Стар сега, без пясъкоход и на мили разстояние от най-близкото убежище, в цялата история на Марс, не бе останал жив след прашна буря. Хора умираха на по-малко от петдесет фута от купола, без сили да преодолеят разстоянието, докато наблюдаващите отвътре нито смееха, нито можеха да излязат без пясъкоход, за да ги спасят.

Дейвид Стар знаеше, че само минути го делят от същата агония и смърт. Прахта вече пълзеше безжалостно между филтъра и кожата на лицето му. Чувствуваше го по заслепените си, сълзящи очи.

Естеството на марсианската прашна буря не е добре изяснено. Подобно на земната Луна, голяма част от повърхността на Марс е покрита с фин прах. За разлика от Луната обаче, Марс притежава атмосфера, способна да раздвижи тази прах. Обикновено това не е сериозна работа. Марсианската атмосфера е рядка, а ветровете не духат продължително време. Но понякога, по неизвестни причини, вероятно във връзка с електронно бомбардиране от Космоса, прахта се наелектризира и всяка частица отблъсква съседните. Дори без да има вятър те литват нагоре. Всяка стъпка издига във въздуха облак прах, който не се утаява. Задуха ли обаче и вятър, може да се каже, че е налице напълно развилняла се прашна буря. Прахта никога не става достатъчно плътна, за да наруши видимостта и не в това се крие опасността от нея. Убийствена е по-скоро способността й да прониква навсякъде. Прашинките са много фини и всепроникващи. Дрехите не могат да ги спрат. Подслоняването до скален ръб не означава нищо за тях. Дори филтърът със своя широк уплътнител, плътно прилепнал към лицето, е безпомощен. В разгара на бурята две минути са достатъчни, за да предизвикат нетърпим сърбеж, пет минути биха ослепили напълно човек, а петнадесет минути биха го убили. Дори най-леката буря, незабележима за изложените на действието й хора, е достатъчна да предизвика зачервяване на откритите места по кожата. Това се нарича прашно изгаряне.