Айзък Азимов - Космически скитник

Дейвид Стар знаеше всичко това и дори нещо повече. Знаеше, че собствената му кожа е вече зачервена. Напразно се опитваше с кашляне да прочисти опеченото си гърло. Опита се да си държи устата плътно затворена и да издишва през възможно най-малкия отвор, който успяваше да постигне.

Нищо не помагаше. Прахта се промъкваше между устните му. Скутерът се движеше вече на неравномерни тласъци, тъй като прахта пречеше по същия начин и на двигателя му.

Очите на Дейввд бяха подути и почти затворени, а извиращите от тях сълзи се събираха върху уплътнението в долната част на филтъра и замъгляваха очилата му, през които и бездруго не можеше да види нищо.

Нищо не можеше да спре тези фини прашинки, освен сложно изработените шевове на купола или пясъкохода. Нищо.

Нищо ли?

Въпреки влудяващия сърбеж и изтощителната кашлица, той мислеше отчаяно за марсианците. Знаеха ли те, че назрява прашна буря? Можеха ли да знаят? От неговото съзнание сигурно бяха взели информацията, че за да се върне обратно в купола той разчита само на един скутер. Можеха също така лесно да го пренесат на повърхността непосредствено до купола на фермата или дори вътре в самия него.

Сигурно знаеха че условията са точно за прашна буря. Той си спомни как съществото с дълбокия глас изведнъж реши да върне Дейвид на повърхността, сякаш бързаше той да бъде сварен от нея.

И все пак последните думи на женския глас, думите, които той не бе чул и които със сигурност бяха вмъкнати в съзнанието му, докато го прекарваха през скалите към повърхността, бяха: „Не се страхувай, Космически скитнико!“

Точно като мислеше за всичко това, той разбра отговора. С едната си ръка бръкна в джоба, а с другата хвана филтъра. Щом го повдигна отчасти защитените му нос и очи получиха свежа порция прах, която изгаряше и дразнеше.

Дейвид имаше неудържимото желание да кихне, но се въздържа. Неволното поемане на въздух щеше да напълни дробовете му с голямо количество прах. Само по себе си това можеше да бъде фатално. Той обаче доближи до лицето си ивицата газова материя, която бе извадил от джоба, оставайки я да се увие около очите и носа му и после отново постави отгоре филтъра.

Едва тогава кихна. Това означаваше, че той пое огромно количество от безполезните газове на марсианската атмосфера, но без никаква прах. После усилено започна да вдишва колкото се може по-голямо количество кислород и издишвайки, очистваше устата си от прахта. Дейвид редуваше това с умишлено вдишване през устата, за да предотврати настъпването на кислородно опиянение.

Постепенно, когато сълзите измиха прахта от очите му, а нова вече не проникваше, той откри, че отново може да вижда. Крайниците и тялото му добиха неясни очертания от подобния на дим силов щит, който го обгръщаше отвсякъде. Той знаеше, че поради блясъка на маската горната част на главата му бе невидима.

Въздушните молекули свободно преминаваха преградата, но прашинките, макар и фини, бяха достатъчно големи за нея. Дейвид можеше да наблюдава процеса с невъоръжено око. Когато всяка прашинка се удряше в щита, тя бе спирана и енергията на нейното движение се превръщаше в светлина, така че в точките на контакт се появяваха искри. Откри, че тялото му представлява океан от такива искри. Всички те бяха по-ярки от Марсианското слънце, което се червенееше и мъждукаше през прахта. Това бе причина за настъпилия полумрак.

Дейвид изтупа и изчетка дрехите си. Вдигнаха се облаци прах, която бе твърде фина, за да може да се види, въпреки че щитът в никакъв случай не намаляваше видимостта. Прахта напускаше, но не можеше да се върне. Постепенно Дейвид почти се очисти от прашинките. Той погледна скутера със съмнение и се опита да включи двигателя му, но бе възнаграден само с кратък стържещ звук, след който настъпи тишина. Това трябваше да се очаква. За разлика от пясъкоходите, двигателят на скутерите не беше затворен херметически.

Дейвид трябваше да продължи пеш. Тази мисъл не го плашеше особено. Куполът на фермата беше на малко повече от две мили оттук, а кислород имаше в изобилие. Бутилките бяха пълни. Преди да го върнат на повърхността, марсианците се бяха погрижили за това. Сега той ги разбираше. Те знаеха за приближаването на прашната буря. Може би дори бяха ускорили идването й. Би било странно, ако при техния голям опит с времето на Марс и напредналата им наука не бяха изучили основните причини и механизми на прашната буря. Но изпращайки го срещу нея, те знаеха също, че в джоба си има съвършена защита. Не бяха го предупредили нито за изпитанието, което му предстоеше, нито за защитното средство, което носеше. В това имаше смисъл. Ако заслужаваше подаръка — щит от силово поле, той щеше сам да се досети за него. Ако не се сетеше, значи не го заслужаваше.