Айзък Азимов - Космически скитник

Сега пясъкоходите се бяха подредили в квадрати по девет. Те бяха повече от сто, всеки със своя земеделски работник, взиращ се напред над контролното табло. Всяко превозно средство беше ръчно нашарено с хумористичен замисъл. Пясъкоходът на Дейвид бе покрит с такива надписи от половин дузината предишни собственици. Те започваха с „Внимание, момичета!“, обикаляш куршумообразния нос на колата и завършваха с „Това не е пясъчна буря, това съм аз!“ върху задната броня.

Дейвид се покатери в пясъкохода и затвори вратата. Тя прилепна плътно и сякаш се сля с корпуса. Непосредствено над главата му се намираше филтровият отвор, който позволяваше изравняване на въздушното налягане вътре и отвън колата. Прозорците й бяха леко замъглени, което бе доказателство за срещнати и издържани прашни бури. Контролното табло се стори на Дейвид достатъчно познато. В по-голямата си част те бяха стандартни за неземните коли. Манипулациите на няколкото непознати бутона бяха обяснени.

Грисуълд мина край него, жестикулирайки му яростно.

— Свали предните си стъкла, глупако! — викаше той. — Не потегляме в буря!

Дейвид потърси подходящия бутон и го намери върху кормилния вал. Стъклата, които изглеждаха споени с метала, потънаха в отворите за тях и видимостта се подобри. Разбира се, помисли той. Марсианската атмосфера едва ли можеше да породи достатъчно силен вятър, за да попречи, а сега беше марсианското лято и не бе твърде студено.

— Хей, Землянино! — го повика един друг глас. Той вдигна поглед. Махаше му Бигман, който беше също в групата от девет коли на Грисуълд. Дейвид отвърна на поздрава му.

Междувременно част от купола се повдигна и първите девет коли бавно влязоха във въздушния шлюз. Куполът се затвори зад тях. След няколко минути шлюзът се отвори отново празен и пое още девет коли.

Гласът на Грисуълд прозвуча внезапно и високо до ухото на Дейвид. Дейвид се обърна и видя малкия приемник в покрива на колата точно зад главата му. Малкият отвор с решетка в горната част на кормилния вал беше микрофона.

— Група осма, готови ли сте?

Гласовете прозвучаха последователно един след друг: „Номер едно, готов. Номер две, готов. Номер три, готов.“ След номер шест имаше малка пауза. После се обади Дейвид: „Номер седем, готов.“ След това „Номер осем, готов.“ Последен прозвуча пискливият глас на Бигман: „Номер девет, готов.“

Частта от купола се повдигна отново и колите пред Дейвид започнаха да се движат. Дейвид бавно настъпи реостата, позволявайки на електричеството да достигне двигателя. Неговият пясъкоход подскочи напред само за да се блъсне в задницата на предния. Той отпусна рязко реостата и почувствува потреперването на колата под него. Шлюзът ги обхващаше като малък тунел затварящ се отзад.

Той усети съскането на въздуха, изпомпван от шлюза и вкарван обратно в купола. Сърцето му затупа силно, но ръцете държаха здраво кормилото.

Дрехите на Дейвид се издуваха, а въздухът се процеждаше навън през пролуката между горния край на ботушите и бедрата му. Почувствува изтръпване на ръцете и брадичката. Започна непрекъснато да преглъща, за да облекчи нарастващата болка в ушите си и след пет минути откри, че се задъхва от недостиг на кислород.

Другите бяха поставили филтрите си. Той направи същото и този път кислородът се плъзна равномерно към ноздрите му. Дейвид вдишваше дълбоко и издишваше през устата. Ръцете и стъпалата му бяха още изтръпнали, но изтръпването бе започнало да отмира.

В този момент вратата на шлюза се отвори пред тях и червените пясъци на Марс заблестяха на слабата слънчева светлина.

— Пясък, махай се! — изреваха в един глас осемте земеделски работници и първите коли от групата потеглиха.

Това бе традиционният вик на земеделските работници, който прозвуча остро и пронизително в редкия въздух и пясъкоходът запълзя през линията, маркираща границата между метала на купола и марсианската почва.

И тя го удари!

Внезапната смяна на гравитацията приличаше на рязко падане от хиляда фута. С пресичането на линията изчезнаха сто и двадесет от неговите двеста фунта тегло. Той се вкопчи за кормилото, докато траеше това неприятно чувство за непрекъснато падане. Пясъкоходът променяше наслуки посоката си.

До съзнанието на Дейвид достигна гласът на Грисуълд, който бе запазил своята дрезгавост въпреки слабата звукопроводност на редкия въздух.

— Номер седем, назад в линия!

Дейвид се бореше с кормилото, бореше се със собствените усещания, мъчеше се да проясни погледа си. Той пое с усилие кислород през филтъра на носа си и най-лошото бавно премина.