Айзък Азимов - Говорещият камък

— Велики небеса, силиконума ! — извика Вернадски. — Той може да живее във вакуум. През целия си живот е живял във вакуум и знае къде се намира астероида.

— Точно така! — каза Хокинс с внезапен ентусиазъм. — Къде е това нещо?

— На кърмата — извика Вернадски. — Оттук.

Силиконумът проблесна на светлината от фенерчетата им. Той се движеше и беше жив.

Сърцето на Вернадски биеше лудо от вълнение.

— Трябва да го преместим, Хокинс.

— Защо?

— Защото звукът не може да се разпространява във вакуум. Трябва да го занесем на полицейския кораб.

— Добре, добре.

— Ясно ти е, че не можем да го облечем в скафандър с радиопредавател, нали?

— Казах добре.

Те го носеха предпазливо и внимателно, като обвитите им в метал пръсти обгръщаха почти нежно мазната повърхност на съществото.

Хокинс го държеше докато се отделяха от „Робърт ко“.

Сега той лежеше в стаята за управление на полицейския кораб. Двамата мъже бяха свалили шлемовете си, Хокинс сваляше и останалата част от скафандъра. Вернадски нямаше търпение за това.

— Можеш да четеш мислите ни, нали? — попита той.

Той стаи дъх, докато най-накрая стържещите шумове, които издаваше скалистата повърхност не се превърнаха в думи. В този момент Вернадски не можеше да си представи по-прекрасен звук.

— Да — каза силиконумът и добави: — Празно пространство навсякъде. Нищо.

— Какво? — попита Хокинс. Вернадски му изшътка.

— Предполагам, че има предвид пътуването в Космоса. Трябва доста да го е впечатлило. — Той се обърна към силиконума, крещейки думите си, като че искаше да направи мислите му по-ясни. — Мъжете, които бяха с теб да събирате уран, специална руда, радиация, енергия.

— Те искаха храна — чу се слаб, песъчлив звук.

Разбира се! Това беше храна за силиконума. Това беше енергиен източник.

— Ти си им показал откъде могат да я вземат?

— Да.

— Аз почти нищо не чувам — обади се Хокинс.

— Има му нещо — каза загрижено Вернадски. Той отново извика: — Добре ли си?

— Не добре. Въздухът изчезна изведнъж. Нещо лошо става вътре.

Вернадски промърмори:

— Внезапната декомпресия трябва да го е повредила. О, господи… Виж, знаеш какво искам. Къде е твоят дом? Мястото с храната?

Двамата стояха мълчаливо и чакаха. Ушите на силиконума се повдигнаха бавно, много бавно, потрепераха и се отпуснаха назад.

— Там — каза той. — Ето там.

— Къде? — изкрещя Вернадски.

— Там.

— Прави нещо, сочи в някаква посока — каза Хокинс.

— Разбира се, само че не знаем в каква посока.

— Какво очакваш да направи? Да ти даде координати?

— Защо не? — веднага се опомни Вернадски и се обърна отново към силиконума, който лежеше свит на кълбо на пода. Той беше неподвижен, а тялото му бе придобило особена матовост, която изглеждаше зловещо.

— Капитанът е знаел къде е мястото, на което се храниш. Той е имал едни числа, отнасящи се до това място, нали? — Вернадски се надяваше, че силиконумът ще го разбере, че ще прочете мислите му, а не само ще слуша думите му.

— Да — каза силиконумът с въздишка, произведена от триенето на два камъка.

— Три реда числа — продължи Вернадски, — трябва да бъдат три. Три координати в Космоса приложени с дати, дават трите позиции на астероида в неговата орбита около Слънцето. Чрез тези данни орбитата му може да бъде изчислена точно и позицията му можеше да бъде определена по всяко време. Дори планетарните смущения биха могли грубо да се определят.

— Да — каза силиконумът все по-слабо.

— Какви бяха те? Какви бяха числата? Запиши ги, Хокинс. Вземи хартия.

Но силиконумът се обади:

— Не знам. Числата не са важни. Мястото за ядене там.

— Всичко е ясно. Той не се нуждае от координати, така че не им обръща внимание.

— Скоро няма… — последва дълга пауза, след което бавно, като че се опитваше да каже някаква нова и непозната дума, продължи: — … жив. Скоро… — последва друга, дори по-дълга пауза, — … мъртъв. Какво след смъртта?

— Един отговор. Само един — викаше Вернадски. — Капитанът трябва да е записал числата. Къде? Къде?

Силиконумът прошепна:

— Върху астероида.

И повече не проговори.

Той вече беше мъртва скала, толкова мъртва, колкото скалата, от която се е родил, толкова мъртва, колкото стените на кораба, толкова мъртва, колкото мъртъв човек.

И Вернадски, и Хокинс се изправиха на крака и се погледнаха един друг безпомощно.

— Това няма смисъл — каза Хокинс. — Защо той би написал координатите върху астероида. То е като да заключиш ключ в стаята, която ключът трябва да отвори.