Айзък Азимов - Говорещият камък

От най-високата точка на гърба на съществото се подаваха израстъците, два обърнати конуса издълбани в противоположни посоки и плътно прилепнали към паралелни улеи, минаващи по целия гръб, но все пак в състояние да се издигат леко нагоре. Когато силиконумът копае в скалите, „ушите“ се дръпват назад, за да получи тялото аеродинамична форма. Когато той си почива в изкопаната кухина, „ушите“ се изправят, за по-добро възприемане. Смътната им прилика със заешки уши правеха името силиконум неизбежно. По-сериозните учени по извънземните светове, които обикновено наричаха подобни същества Силикониус астероидае, смятаха, че „ушите“ може би имат нещо общо с първичните телепатични способности, които притежаваха тези животни. Малцинството имаше други схващания.

Силиконумът се движеше бавно върху покрит с мазнина камък. Други подобни камъни лежаха разпилени в един ъгъл на стаята и представляваха, Вернадски беше сигурен, хранителните запаси на съществото. Или поне запасите за изграждане на плътта му. Това не би стигнало, той беше чел, за да си набави изцяло необходимата му енергия.

— Това е чудовище. По-дълго е от тридесет сантиметра.

Капитанът изсумтя необщително.

— Къде сте го намерили? — попита Вернадски.

— На един от камъните.

— Ей, слушай, около три сантиметра е най-големият екземпляр, който някой някога е откривал. Можете да го продадете на някой музей или университет на Земята за поне две хиляди долара.

Капитанът сви рамене.

— Е, видя го. Хайде, да се връщаме при двигателите. — Той хвана Вернадски здраво за лакътя и той вече се обръщаше, когато бавният и сливащ се шум бе прекъснат от дълбок и твърд глас.

Този глас произлизаше от внимателно контролираното триене на камък в камък и Вернадски наблюдаваше ужасен говорещия.

Това беше силиконумът, превръщайки се изведнъж в говорещ камък, който каза:

— Мъжът се чуди дали това нещо може да говори.

— В името на Космоса — прошепна Вернадски. — То говори!

— Добре — каза нетърпеливо капитанът, — видя го и го чу. Сега да тръгваме.

— То чете мисли!

Силиконумът продължи:

— Марс се завърта за два часа, тридесет и седем и половина минути. Плътността на Юпитер е едно цяло двадесет и две. Плутон е най-отдалечената планета. Слънцето е най-тежката планета с маса две, нула, нула, нула, нула, нула…

Капитанът избута Вернадски, който се препъваше, наполовина обърнат назад и слушаше очарован заглъхващите, несвързано изговаряни думи.

— Откъде знае всичко това, капитане?

— Имаме една стара книга за астрономията, която му четем. Наистина стара книга.

— Още от времето, когато пътуването в Космоса не е съществувало — каза с отвращение един от членовете на екипажа. — Не е дори на филм. Обикновени печатни букви.

— Млъкни — извика капитанът.

Вернадски провери изтеклото количество хелий за гама радиация и се оказа, че е време да прекрати вливането на хелий и да започне работа във вътрешността. Това беше щателна, усърдна работа и той я прекъсна само веднъж за кафе и кратка почивка.

— Знаете ли как аз виждам нещата? — каза той със струяща от усмивката му невинност. — Това нещо живее в камък, в някой астероид през целия си живот. Може би стотици години. То е адски голямо и вероятно е много по-умно от обикновените силиконуми. Но вие го вземате и то открива, че Вселената не е само камък. Открива милиарди неща, които дори не си е представяло. Затова се интересува от астрономията. Това е този нов свят, всички тези нови представи, които получава както от книгите, така и от човешките мисли. Не смятате ли, че съм прав?

Той отчаяно искаше да измъкне нещо от капитана, да получи нещо конкретно, което да подкрепи изводите му. Поради тази причина той рискува да каже половината от това, което му се струваше истина, по-малката половина, разбира се.

Но капитанът, облягайки се на стената със скръстени ръце, само каза:

— Кога ще приключиш?

Това беше последната му дума и Вернадски трябваше да се задоволи с това. За негово удовлетворение работата върху двигателя най-накрая приключи, капитанът плати полагаемото възнаграждение в брой, прие разписката си и се загуби в пламъците на корабните двигатели.

Вернадски гледаше как се отдалечава с почти невероятно въодушевление. Той бързо се отправи към своя субетеричен предавател.

— Трябва да съм прав — мърмореше си той. — Трябва.

Полицаят Майлт Хокинс получи обаждането в своя дом на астероида — патрулна станция номер седемдесет и две. Той имаше двудневна брада, държеше кутия изстудена бира и програмата на филмите по телевизията, а меланхолията на неговото румено, скулесто лице беше резултат от самотата, така както и пресилената бодрост в очите на Вернадски.