Айзък Азимов - Говорещият камък

Вернадски внимателно прехвърли резервоара с хелий на борда на кораба. При изключени гравитационни генератори на кораба, той на практика почти не тежеше, но запазваше масата и инерцията си. Това означаваше, че трябва да се управлява внимателно, за да взима добре завоите. Придвижването ставаше още по-трудно тъй като и самият Вернадски беше в безтегловност.

Вниманието му бе изцяло насочено към цилиндъра, така че зави погрешно в едно от многобройните помещения и за миг се озова в странна и тъмна стая.

Той имаше време само да извика учудено и след това двама мъже се нахвърлиха върху му, блъскайки цилиндъра и затваряйки вратата зад него.

Вернадски не говореше докато прикрепяше цилиндъра към всмукателната клапа на двигателя и слушаше лекия, стенещ звук, който издаваше хелия при изпълването на помещението, бавно пречистваше и препращаше радиоактивните газове във всепоглъщащото пространство на Космоса.

Но любопитството надделя над предпазливостта и той каза:

— Имате силиконум на борда на кораба, капитане. И то голям.

Капитанът бавно се обърна към Вернадски и каза с глас, който бе лишен от всякаква емоция:

— Така ли?

— Видях го. Ще може ли да го разгледам?

— Защо?

— О, моля ви, капитане, на тази скала съм повече от половин година — Вернадски вече говореше умолително. — Прочел съм всичко, което може да се прочете за астероидите, включително и всякакви неща за силиконумите. А никога не съм виждал дори и малък екземпляр. Бъдете милостив.

— Тук има работа, която трябва да се свърши.

— Трябва да изчакаме действието на хелия няколко часа. Докато не приключи, нищо друго не може да се направи. Капитане, как така държите силиконум на борда?

— Домашен любимец. Някои хора обичат кучета. Аз обичам силиконуми.

— Може ли да говори?

Лицето на капитана пламна.

— Защо питаш?

— Някои от тях могат да говорят. А някои могат дори да четат мисли.

— Ти какво, да не си експерт по проклетите неща?

— Казах ви, че съм чел за тях. Хайде, капитане, нека да хвърля един поглед.

Вернадски се опита да не показва, че е забелязал капитана, стоящ пред него и двамата членове на екипажа, застанали от двете му страни. Всеки един от тримата беше по-висок от него, по-тежък, и всеки — беше сигурен в това — носеше оръжие.

— Какво лошо има? Няма да го открадна. Просто искам да го видя.

Може би това, че не бе завършил работата си, бе причината да остане жив в този момент. А може би причина за това беше доброжелателната и почти слабоумна наивност, която излъчваше.

— Добре тогава, ела — каза капитанът.

Вернадски го последва, но пулсът му определено се бе ускорил и пъргавият му ум усилено работеше.

Вернадски гледаше с голямо страхопочитание и само с малка погнуса сивото същество пред него. Той не излъга, когато каза, че никога не е виждал силиконум, само бе разглеждал фотографии и чел списания. Сега тук имаше нещо, което наистина съществуваше и което нито думи, нито фотографии можеха да заменят.

Кожата му имаше мек, сиво мазен цвят. Движенията му бяха бавни, като на същество, което копае дупки в камък и самото то повече от половината е камък. Под тази кожа не се забелязваше свиването на мускули. Вместо това то се движеше като тънки пластове камък се плъзгаха един върху друг.

Като цяло имаше яйцевидна форма, закръглена отгоре, сплескана отдолу, с два допълнителни израстъка. Отдолу бяха „краката“, радиално разположени. Те бяха общо шест и завършваха със заострени кремъчни резци, подсилени с метални пластини. Тези резци можеха да преминат през скала, раздробявайки я на малки парченца.

Сплесканата долна част на съществото, скрита от погледа освен ако силиконумът не бъде обърнат по гръб, беше единственият отвор към вътрешността му. Раздробени парченца скала влизаха през този отвор във вътрешността. Там варовик и хидратирани силикати предизвикваха реакция, при която се образуваше силикон, от който се изграждаше тъканта на съществото. Излишната силика се отделяше през отвора под формата на твърди, бели, покрити с камъчета, екскрети.

Колко са се чудили учените по извънземните светове над гладките камъчета, които лежат разпръснати в малки кухини в скалистата структура на астероидите, докато не са били открити силиконите. И как са се възхищавали на начина, по който съществата правели силикони — онези силиконо-кислородни полимери с хидрокарбонатни вериги — изпълняващи много от функциите, които имат протеините в земния живот.