Айзък Азимов - Говорещият камък

Хокинс беше замаян.

— Да — извика той. — Веднага излитам.

Те бяха почти над кораба преди да го забележат по слабите отблясъци на слънчевата светлина.

— Не си ли им оставил достатъчно енергия за светлините на кораба? — попита Хокинс. — Не си махнал генератора за спешния случаи, нали?

Вернадски сви рамене.

— Пестят енергия като се надяват, че някой ще ги прибере. Обзалагам се, че точно сега използват всичко, което имат за субетерични послания.

— Ако е така — каза сухо Хокинс, — не ги засичам.

— Нищо ли не засичаш?

— Абсолютно нищо.

Полицейският кораб започна да обикаля по-близо. Обектът, който преследваха, се носеше в Космоса без всякакво енергийно захранване, с непроменливите петнадесет километра в час. Полицейският кораб изравни скоростта си с неговата и се насочи навътре.

По лицето на Хокинс премина болезнено изражение.

— О, не !

— Какво става?

— Корабът е бил ударен. От метеор. Господ знае, че има достатъчно от тях в астероидния колан.

Целият ентусиазъм изчезна от лицето и гласа на Вернадски.

— Ударен? Разбит ли е?

— Има дупка с размерите на вратата на хамбар. Съжалявам, Вернадски, но това може и да не продължи на добре.

Вернадски затвори очи и преглътна тежко. Знаеше какво иска да каже Хокинс. Той съвсем съзнателно беше поправил не както трябва един кораб, действие, което може да бъде прието като углавно престъпление. А смърт в резултат на углавно престъпление беше убийство.

— Ти, Хокинс, ти знаеш защо го направих.

— Аз знам само това, което ми каза и ще свидетелствам за него, ако трябва. Но ако този кораб не се е занимавал с контрабанда…

Той не довърши изречението си. Но и не беше нужно.

Те влязоха в разбития кораб облечени в скафандри.

„Робърт ко“ беше в особено тежко положение и отвън, и отвътре. Без енергия не е било възможно да се издигне и най-слабата преграда срещу скалата, която ги е ударила, да се засече тази скала навреме или да се избегне, ако все пак е била засечена. Тя се беше врязала в корпуса на кораба, като че ли той е бил направен от алуминиево фолио. Скалата беше разбила пилотската кабина и убила тримата мъже на борда, а въздухът на кораба бе изтекъл.

Един от мъжете се беше блъснал в стената при сблъсъка и вече беше само замразено месо. Капитанът и другият член на екипажа лежаха сковани, кожата им беше на петна от замръзнали кървави съсиреци там, където въздухът, отделяйки се от кръвта, е спуквал вените.

Вернадски, който никога не беше виждал този вид смърт в Космоса, почувства гадене, опита се да го превъзмогне, за да не повърне в скафандъра си, и успя.

— Нека да проверим рудата, която носеха — каза той. — Трябва да е тук. Трябва да е тук. Трябва да е тук — непрестанно си повтаряше той.

Вратата към трюма беше деформирана от силата на сблъсъка и се бе образувал отвор, широк няколко сантиметра, където вратата вече не се допираше до рамката.

Хокинс повдигна брояча, който държеше в облечената си в ръкавица ръка и насочи слюдестото му прозорче към този отвор.

Броячът започна силно да пищи.

— Нали ти казах — въздъхна Вернадски с неизмеримо облекчение.

Неправилното поправяне на кораба вече беше само находчиво и достойно за похвала изпълнение на гражданския дълг и сблъсъкът с метеора, който е довел до смъртта на тримата членове на екипажа, беше само нещастен случай.

Бяха необходими два изстрела на бластерите, за да се проникне през засуканата врата, и пред светлинните им лъчове се появиха тонове скала.

Хокинс взе две неголеми парчета и внимателно ги пусна в един от джобовете на скафандъра.

— Като веществено доказателство — каза той — и за изследване.

— Не ги дръж близо до кожата прекалено дълго — предупреди го Вернадски.

— Скафандърът ще ме предпазва, дока го се върнем на кораба. Пък и нали знаеш, че това не е чист уран.

— Обзалагам се, че е почти като чистия уран. — Цялата му самоувереност се беше върнала. Хокинс се огледа.

— Е, това обяснява нещата. Спрели сме контрабандна верига, може би, или само част от нея. Но какво ще правим след това?

— Урановият астероид… о!

— Добре. Къде е? Единствените, които знаят, са мъртви.

— Небеса! — И въодушевлението на Вернадски отново се изпари. Без самия астероид те оставаха само с три трупа и няколко тона уранова руда. Хубаво, но не ефектно. Това би означавало почетна грамота, да, но той не се стремеше към почетна грамота. Той искаше да го повишат на постоянна работа на Земята, а за това беше нужно нещо повече.