Айзък Азимов - Фондацията

— На осемстотин метра? — рече Гаал и се запита дали това не звучи наивно.

— Не. Само на сто и петдесет метра.

— Какво? Но асансьорът вървя…

— Зная, но повечето време той само се издигаше към нивото на повърхността. На Трантор тунелите достигат на километър и половина надолу. Той е като айсберг. Девет десети от него не се виждат. По крайбрежието дори навлиза няколко километра под дъното на океана. Всъщност ние сме проникнали толкова надолу, че можем да използваме температурната разлика между повърхността и на дълбочина около три километра, за да си доставяме цялата ни необходима енергия. Знаехте ли го?

— Не, мислех, че използвате атомни генератори.

— Навремето ги използвахме. Но така е по-евтино.

— Мога да си представя.

— Какво мислите за всичко това? — За миг добронамереността на човека се изпари и се превърна в лукавство. Той придоби едва ли не потаен вид.

Гаал се повъртя на стола си.

— Великолепно — повтори той.

— В отпуска ли сте тук? Пътувате? Разглеждате забележителностите?

— Не съвсем. Винаги съм искал да посетя Трантор, но дойдох тук преди всичко да работя.

— Охо?

Гаал се почувства задължен да обясни по-подробно.

— Към проекта на доктор Селдън в Транторския университет.

— Гарвана Селдън?

— Ами не. Имам предвид Хари Селдън — психоисторика Селдън. Не познавам Гарвана Селдън.

— И аз имам предвид Хари. Наричат го Гарвана. Прякор, нали разбирате? Все предсказва бедствия.

— Така ли? — Гаал беше искрено удивен.

— Би трябвало да го знаете. — Джерил вече не се усмихваше. — Значи идвате да работите при него?

— Ами да. Аз съм математик. Защо предсказва бедствия? Какви бедствия?

— А вие какви мислите?

— Опасявам се, че нямам никакво понятие. Чел съм статиите, които доктор Селдън и неговата група публикуват. Те засягат теорията на математиката.

— Да, трудовете, които публикуват.

Гаал изпита досада.

— Струва ми се, че е време да се прибирам в стаята — кака той. — Беше ми много приятно, че се запознахме.

Джерил му махна равнодушно с ръка за сбогуване.

Гаал завари в стаята да го чака един човек. За миг остана твърде стреснат, за да вложи в думи неизбежното „Какво правите тук?“, което се надигна към устните му.

Човекът стана. Беше стар, почти напълно плешив и накуцваше, но очите му бяха сини и блестяха.

— Аз съм Хари Селдън — каза той миг преди обърканият мозък на Гаал да съпостави действителното лице със спомена за него от многократно гледаните снимки.

— Добър ден, сър — каза Гаал. — Аз… аз…

— Мислехте, че ще се видим едва утре? Така трябваше да стане, но работата е там, че ако искаме да се възползваме от услугите ви, трябва да действаме бързо. Става все по-трудно да се намират нови хора.

— Не разбирам, сър.

— В наблюдателната кула разговаряхте с един мъж, нали?

— Да. Малкото му име е Джерил. Не зная нищо повече за него.

— Името му е без значение. Той е агент на Комисията за обществена сигурност. Проследи ви от космодрума.

— Но защо? Опасявам се, че съм твърде объркан.

— Човекът в кулата не спомена ли нещо за мен? Гаал се поколеба.

— Изказа се за вас като за Гарвана Селдън.

— Обясни ли защо?

— Каза, че предсказвате бедствия.

— Вярно е. Какво означава за вас Трантор?

Изглежда, всички го питаха какво е мнението му за Трантор. Гаал почувства, че му е невъзможно да отговори по друг начин, освен с думата „великолепно“.

— Казвате го, без да се замислите. Какво е мнението ви за психоисторията?

— Не съм мислил да я прилагам към този проблем.