Айзък Азимов - Фондацията

Най-напред зърна слънцето на Трантор като ярко бяло петно, едва ли не загубено сред милиарди подобни нему, позна го само защото му го посочи информаторът на кораба. Тук, в центъра на Галактиката, звездите бяха нагъсто. Но след всеки скок слънцето засияваше все по-силно, давеше другите, правеше ги бледи и размити.

През помещението мина един от офицерите и каза:

— През останалата част от полета зрителната зала ще бъде затворена. Пригответе се за кацане.

Гаал го последва, хвана го за ръкава на бялата униформа с герба „Кораб и слънце“ на Империята.

— Не е ли възможно да ме оставите тук? Иска ми се да видя Трантор.

Офицерът се усмихна и Гаал се изчерви леко. Досети се, че говори с провинциален акцент.

— Ще кацнем на Трантор утре сутрин — обясни офицерът.

— Имам предвид да го видя от Космоса.

— Е, съжалявам, момчето ми. Ако това беше космическа яхта, можеше да се уреди нещо. Но ние се спускаме надолу откъм страната на Слънцето. Няма да ти е приятно едновременно да ослепееш, да бъдеш обгорен и радиационно облъчен, нали?

Гаал си тръгна. Офицерът подвикна след него.

— Всъщност от Трантор ще се вижда само едно сиво размазано петно, момче. Защо, след като кацнем на Трантор, не направиш обиколка в околопланетното пространство? Евтино е.

— Благодаря ви много — отвърна Гаал, като погледна назад.

Беше детинщина да се чувства разочарован, но детинщината е природно присъща не само на детето, но и на възрастния, а в гърлото на Гаал беше заседнала буца. Никога не бе виждал Трантор, разстлал се с цялата си невероятност, и не бе очаквал, че ще се наложи още да почака.

Корабът кацна сред концерт от шумове. Дочуваше се далечното свистене на атмосферата, която се разцепваше и се плъзгаше по метала на кораба. Разнасяше се равномерното бръмчене на охладителите, които се бореха с горещината от триенето, и бавното ръмжене на убиващите скоростта двигатели. Надигаше се човешка глъч от мъжете и жените, които се събираха в изходните помещения, и стърженето на макарите, вдигащи багажи, поща и товари към надлъжната ос на кораба, откъдето по-късно щяха да ги преместят на разтоварната платформа.

Гаал усети лекото разтърсване, което означаваше, че корабът вече не се движи самостоятелно. От часове корабната гравитация постепенно отстъпваше място на притеглянето на планетата. Хиляди пътници бяха седели търпеливо в изходните помещения, които леко се полюляваха върху поддаващи силови полета, за да съобразят ориентацията си с променящата се посока на гравитационните сили. Сега те пълзяха надолу по извиващите се рампи към големите зейнали шлюзове.

Багажът на Гаал беше малко. Постоя пред едно бюро, докато набързо и опитно го разтвориха и затвориха. Провериха визата му и я подпечатаха. Той не обърна никакво внимание.

Това беше Трантор! Тук въздухът изглеждаше малко по-плътен, притеглянето малко по-силно, отколкото на родната му планета Синакс, но щеше да свикне. Питаше се дали щеше да свикне с необятността.

Сградата за пристигащите пътници беше огромна. Покривът почти се губеше във висините. Гаал можеше едва ли не да си представи, че под него се образуват’облаци. Не виждаше насрещна стена; само хора, гишета и потъващ в замъглената линия на хоризонта под.

Мъжът на гишето отново му говореше. Гласът му звучеше раздразнено.

— Продължавайте нататък, Дорник — каза той. Трябваше да отвори визата и да погледне отново в нея, преди да си спомни името му.

— Къде… къде — заекна Гаал. Мъжът на гишето посочи с пръст.

— Такситата са надясно, при третия проход вляво.

Гаал тръгна и видя светещите криволици във въздуха, увиснали високо в празното пространство: „ТАКСИТА ЗА ВСЯКА ПОСОКА“.

Когато Гаал продължи, някаква личност се откъсна от анонимната тълпа и се приближи към гишето. Мъжът на гишето вдигна за малко поглед и кимна. Личността му отвърна също с кимване и последва младия имигрант.

Навреме настигна Гаал, за да чуе накъде се отправя.

Гаал се озова силно притиснат към някакъв парапет. Малкият надпис гласеше „Диспечер“. Човекът, за когото се отнасяше надписът, не вдигна поглед.

— Закъде? — попита той.

Гаал не беше сигурен, но дори няколкото секунди колебание означаваха, че зад него се образува опашка. Диспечерът вдигна поглед.

— Закъде?

Гаал нямаше много пари, но оставаше само тази нощ, а после щеше да е на работа. Опита се да се държи равнодушно.

— Моля, до някой добър хотел.