Айзък Азимов - Острието на Фондацията

Последва тихо мърморене. Кметицата изобщо не си направи труда да потърси някакви видими доказателства за одобрението. Познаваше всеки член на Съвета и знаеше кой как ще реагира. В празника след победата сега не би имало възражения. Може би следващата година, но не и сега. А с проблемите на следващата година ще се заеме през следващата година.

Винаги с изключение на…

— Контрол на мислите ли, кмете Бранно? — попита Голан Тривайз, крачейки по пътеката между редовете и говорещ така високо, сякаш искаше да навакса мълчанието на останалите. Не бе тъй добър дори да заеме мястото си, което, като на нов член, беше на задния ред.

Бранно пак не вдигна очи.

— Вашите възгледи, съветник Тривайз?

— Правителството не може да налага забрана на свободното слово; всеки човек — и особено съветниците и съветничките, които са били избрани тъкмо с тая цел — имат право да обсъждат злободневните политически въпроси, а вероятно никой политически въпрос не може да бъде отделен от Плана на Селдън.

Бранно скръсти ръце и вдигна поглед. Лицето й беше безизразно.

— Съветник Тривайз, вие встъпихте неправилно в този дебат и с това влязохте в разрез с процедурата. Аз обаче помолих да изложите възгледите си и сега ще ви отговоря. В контекста на Плана на Селдън няма ограничения на свободното слово. Единствено самият План поради естеството си поставя ограничения. Може да има много начини да се тълкуват събитията, преди изображението да вземе окончателното решение, но щом то го вземе, това решение повече не трябва да бъде обсъждано в Съвета. Нито пък може да бъде подлагано на съмнение предварително, като казваме: „Ако Хари Селдън заяви това и това, ще сгреши“.

— А ако човек наистина усеща, че е така, мадам кмете?

— Тогава този човек би могъл да го твърди, ако е частно лице и обсъжда въпроса в частен разговор.

— Значи имате предвид, че ограничението на свободното слово, което вие предлагате, трябва да се прилага изцяло и изключително към държавните служители?

— Точно така. Това не е нов принцип в законите на Фондацията. Той е бил използван и по-рано от кметове от всички партии. Личната гледна точка не означава нищо; официално изразеното мнение има тежест и може да бъде опасно. Не сме изминали толкова път, за да рискуваме тъкмо сега.

— Може ли да изтъкна, мадам кмете, че този ваш принцип е бил употребяван рядко, от време на време и само за специфични актове на Съвета? Той никога не е бил прилаган за нещо така огромно и неопределено като Плана на Селдън.

— Планът на Селдън най-много се нуждае от защита, защото именно неговото поставяне под въпрос може да бъде фатално.

— А няма ли да размислите, кмете Бранно… — Тривайз се извърна и сега вгледаше към насядалите съветници, които комай до един бяха затаили дъх в очакване на изхода от дуела. — Няма ли вие да размислите, членове на Съвета, че има всички основания да се смята, че въобще не съществува План на Селдън?

— Ние го видяхме днес в действие — каза кмет Бранно, говореща толкова по-тихо, колкото Тривайз ставаше по-гръмогласен и красноречив.

— Именно понеже днес го видяхме в действие, съветници и съветнички, сега можем да разберем, че Планът на Селдън, в който сме били научени да вярваме, не може, да съществува.

— Съветник Тривайз, вие сте в разрез с процедурата и не трябва да продължавате в тази насока.

— Аз имам привилегията на поста си, кмете.

— Тази привилегия е отнета, съветник.

— Вие не можете да отнемете привилегията. Вашето изявление за ограничаване на свободата на словото няма само по себе си силата на закон. В Съвета не е имало формално гласуване, а дори и да бе имало, аз щях да съм в правото си да поставя под въпрос неговата законност.

— Отнемането, съветник Тривайз, няма нищо общо с моето изявление в защита на Плана на Селдън.

— Тогава от какво зависи?

— Вие сте обвинен в държавна измяна, съветник. Аз искам да окажа на Съвета любезността да не ви арестувам в залата, но на вратата ви чакат хора от Сигурността, които ще ви задържат, когато напуснете. Сега ще ви помоля да напуснете тихо. Ако направите някакво подозрително движение, то, разбира се, ще бъде сметнато за пряка заплаха и органите на Сигурността ще влязат тук. Вярвам, че и вие не смятате това за необходимо.

Тривайз се намръщи. Наоколо цареше абсолютна тишина. (Дали всички други — без него и Компор — са очаквали този миг?) Той погледна назад към изхода. Не видя нищо, но не се и усъмни, че кмет Бранно блъфира.