Айзък Азимов - Острието на Фондацията

Сега са минали четиристотин деветдесет и осем години от създаването на Първата фондация. Тя е на върха на мощта си, но един мъж не приема очевидното…

— Разбира се, че не вярвам — рече Голан Тривайз, застанал на широките стъпала на Палатата на Селдън, и се загледа в блесналия под слънцето град.

Терминус беше планета с мек климат и оптимално съотношение между вода и суша. Тривайз често си мислеше, че въвеждането на контрола над времето я бе направило много по-удобна и значително по-безинтересна.

— Въобще не го вярвам — повтори той и се усмихна. Белите равни зъби сякаш изгряха на младежкото му лице.

Неговият компаньон и съсъветник Мун Ли Компор, който напук на традициите на Терминус бе приел двойно име, загрижено поклати глава.

— Какво не вярваш? Че спасихме града ли?

— О, това го вярвам. Нали го направихме? И Селдън е казал, че би трябвало да го спасим и че е знаел всичко за това преди около петстотин години.

Гласът на Компор стихна и той изрече в полушепот:

— Слушай, нямам нищо против да говориш така на мен, понеже го приемам като обикновен разговор, но ако го крещиш в тълпата, ще те чуят и други, а аз, честно казано, не искам да съм близо до теб, когато гърмът удари. Не съм сигурен дали ще уцели достатъчно точно.

Усмивката на Тривайз не трепна.

— Лошо ли е да се твърди, че градът е спасен? И че го направихме, без да воюваме? — Нямаше с кого да се бием — рече Компор. Косата му бе масленожълта, очите — сини като небето, ала той винаги бе устоявал на подтика да промени тези старомодни цветове.

— Никога ли не си чувал за гражданска война, Компор? — попита Тривайз. Той бе висок, с черна, леко начупена коса и имаше навика да върви, пъхнал палци в мекия пояс, който винаги носеше.

— Гражданска война за местоположението на столицата?

— Проблемът бе достатъчен да доведе до Селдънова криза и да провали политическата кариера на Ханис. Той вкара теб и мен в Съвета на миналите избори, но въпросът си остана… — Тривайз бавно завъртя длан напред-назад като укротяваща се в равновесно положение везна.

Спря се на стъпалата, без да обръща внимание на другите членове на правителството и на медиите, както и на модерните люде от обществото, които бяха измъкнали покана да наблюдават завръщането на Селдън (или поне завръщането на неговото изображение).

Всички слизаха по стълбите — говореха, смееха се, тържествуваха заради всеобщата изрядност и се грееха в лъчите на Селдъновото одобрение.

Тривайз не помръдна и остави тълпата да се вихри около него. Компор, който вървеше две стъпала по-напред, спря — между тях се бе опънала някаква невидима нишка — и попита:

— Няма ли да дойдеш?

— Защо да бързам? Няма да започнат събранието на Съвета, преди кмет Бранно да направи обзор на положението по обичайния си тромав начин — сричка след сричка. Въобще не държа да слушам още една досадна реч. Виж града!

— Виждам го. И вчера го видях.

— Да, но виждаш ли го преди петстотин години, когато е бил основан?

— Четиристотин деветдесет и осем — автоматично го поправи Компор. — След две години ще се празнува половин хилядолетие и кмет Бранно все още ще заема поста, за да попречи на някои събития, които са, надяваме се, малко вероятни.

— Да се надяваме — каза сухо Тривайз. — Как ли е изглеждал обаче преди петстотин години, когато са го основали? Един град! Един малък град, населен от група хора, подготвящи Енциклопедия, дето така и не е завършена!

— Разбира се, че е завършена.

— Нямам предвид Енциклопедия Галактика, с която разполагаме сега. Това, което имаме, не е онова, над което те са работили. Нашата е в компютър и се обновява всеки ден. Поглеждал ли си някога незавършения оригинал?

— Искаш да кажеш тази в музея на Хардин?

— В музея на Първоначалото „Салвор Хардин“. Щом толкова се грижиш за точните дати, нека караме с пълното име. Поглеждал ли си го?

— Не. Трябва ли?

— Всъщност не си струва. Във всеки случай те са били ей тук — група енциклопедисти, оформили ядрото на едно градче — малко градче в свят практически без метали, обикалящ около слънце, изолирано от останалата Галактика и стоящо на края, на самия й край. А сега, петстотин години по-късно, ние сме свят, съставен от предградия. Един голям парк с всичкия метал, който искаме. Сега сме в центъра на всичко!

— Не съвсем — рече Компор. — Все още се въртим около изолирано от останалата Галактика слънце. Все още сме на самия й край.