Айзък Азимов - Острието на Фондацията

Харла Бранно бе най-способният администратор на планетата. Не беше блестяща като Салвор Хардин и Хобър Малоу, чиито дела даваха живот на първите два века от съществуването на Фондацията, и същевременно никой не можеше да я свърже с щуротиите на наследствените Индбъри, които бяха управлявали непосредствено преди времето на Мулето.

Речите й не раздвижваха човешките умове, нито пък самата тя бе надарена със способност за драматични жестове, ала можеше да взима тихи решения и да се придържа към тях, докато е убедена, че е права. Без да има някакво очевидно обаяние, умееше да убеждава гласоподавателите, че тези решения ще са правилните. Тъй като според Селдъновата доктрина историческата промяна е твърде трудно да бъде отклонена (като се изключи непредвидимото — нещо, което повечето селдънисти забравят въпреки крайно неприятния инцидент с Мулето), Фондацията би трябвало при всички условия да запази столицата си на Терминус. Само че има едно „би трябвало“. При току-що приключилото си появяване като изображение отпреди петстотин години, Селдън спокойно бе оповестил вероятността за оставане на Терминус на 87,2 процента.

Това обаче дори и за селдънистите означаваше, че съществува 12,8 процента възможност столицата да бъде преместена в някое по-близко до центъра на фондационната Федерация място с всички неприятни последствия, отбелязани от Селдън. Заслугата да не се осъществи тази вероятност от една осма сигурно бе на кмет Бранно.

Харла положително не би го допуснала. Дори по времето, когато беше твърде непопулярна, тя държеше на мнението си, че Терминус е традиционното седалище на Фондацията и трябва да си остане такова. Политическите й врагове представяха в карикатурен вид (трябва да се признае, с голяма доза ефективност) силната й челюст като надвиснал гранитен блок.

А сега Селдън бе подкрепил нейната гледна точка и поне за известно време това щеше да й даде огромно политическо предимство. Говореше се, че още преди една година тя била казала, че ако наближаващата поява на Селдън я подкрепи, ще сметне задачата си за успешно изпълнена. Тогава щяла да се оттегли и да поеме ролята на висш държавен служител, вместо да рискува със съмнителните резултати от по-нататъшни политически войни.

Никой не й бе повярвал истински. Сред политическите ежби тя се чувстваше у дома си до такава степен, както малцина преди нея се бяха чувствали, а и сега, след като изображението на Селдън се бе появило и изчезнало, не се долавяше дори най-малък намек за оттегляне.

Тя заговори с кристално ясен глас, без да се срамува от фондационския си акцент (по-рано беше служила като посланик на Мандрес, но не бе възприела стария имперски стил на говорене, така модерен в момента и съставляващ част от квазиимперското движение за преместване във Вътрешните провинции).

— Селдъновата криза приключи и традицията, една твърде мъдра традиция, изисква да не се предприемат никакви репресии — независимо дали чрез дело или слово — срещу хората, подкрепяли грешната кауза. Много честни люде са вярвали, че имат основателни причини да желаят онова, което самият Селдън не е искал. Няма смисъл те да бъдат унижавани дотолкова, че да могат да възвърнат самоуважението си само чрез отричане на самия Селдънов План. И обратното, вече съществува здравият и доброжелателен обичай хората, които са поддържали загубилата страна, да приемат загубата с леко сърце и без по-нататъщна дискусия. Въпросът вече е решен — за двете страни и веднъж завинаги.

Тя поспря, погледна спокойно за миг вторачените лица и продължи:

— Минало е половината време, хора от Съвета, половината от предвидената хилядолетна празнина между империите. Времената бяха трудни, но ние извървяхме дълъг път. Всъщност ние вече сме почти галактическа империя, а не са останали и външни врагове, които да са с някакво особено значение. Междуцарствието би продължило тридесет хиляди години, ако не беше Планът на Селдън. След разпад от тридесет хиляди години едва ли биха останали сили, които да сформират нова Империя. Може би щяха да съществуват само изолирани и вероятно умиращи светове. Това, което имаме днес, дължим на Хари Селдън, а на неговия отдавна угаснал ум трябва да се уповаваме и за останалото. Оттук нататък, съветници, опасността сме самите ние, така че занапред не трябва да има съмнения в ценността на Плана. Нека сега тихо и твърдо се съгласим, че повече няма да допускаме официални съмнения, критики или осъждания. Трябва да поддържаме Плана изцяло. Той се е самодоказвал в продължение на пет века. Той въплъщава сигурността на човечеството и в него не трябва да се човърка. Съгласни?