Айзък Азимов - Фондация и Земя

— Грубо казано, четиридесет милиона.

— И ние ще трябва да ги огледаме всичките, търсейки… какво? Някакъв отвор? Или може би въздушен шлюз?

— Ако я поставим по този начин, Янов, задачата наистина си я бива, обаче ние търсим не просто предмети, а живот, и то — интелигентен живот. Нима не разполагаме с Блис и нима нейният талант не е да открива именно интелигентността?

Геянката обвинително изгледа Тривайз.

— Най-накрая успях да я приспя. Беше ужасно трудно. Тя беше подивяла. За щастие, не мисля, че съм я увредила.

— Виж какво — студено каза съветникът, — доколкото аз определено нямам никакво намерение да се върна някога на Солария, ти спокойно можеш да премахнеш фиксацията й към Джемби.

— Просто да премахна фиксацията й, така ли? Тривайз, какво разбираш от тези неща? Ти никога не си усещал един ум. Нямаш и най-смътно понятие колко е сложен. Ако изобщо знаеше нещичко по въпроса, едва ли щеше да говориш за отстраняване на фиксация, сякаш това е като да изгребеш сладкото от някой буркан.

— Добре, поне я поотслаби.

— Бих могла мъничко да я поотслабя след цял месец внимателно разнищване.

— Какво искаш да кажеш с „разнищване“?

— Не съм в състояние да го обясня на човек, който няма никаква представа.

— Тогава как смяташ да постъпиш с детето?

— Все още не зная; ще трябва внимателно да го обмисля.

— В такъв случай — рече съветникът — аз пък да ти обясня какво смятаме да направим с кораба.

— Много добре ми е известно. Да се върнем на Нова Земя и пак да се пробваш с възхитителната Хироко, ако тя обещае този път да не те заразява.

Тривайз успя да запази каменната си физиономия.

— Всъщност не. Промених решението си. Отиваме на Луната… — според Янов това е името на спътника.

— Спътника? Понеже е най-близкият свят наоколо? Не се бях сетила, наистина.

— Нито пък аз. Нито пък някой друг би се сетил. Никъде в Галактиката няма спътник, който да е достатъчно голям, за да си заслужава да кацнеш на него — обаче този е уникален с големината си. И, нещо повече, анонимността на Земята прикрива и спътника й. Който не може да открие нея, няма да открие и Луната.

— Обитаема ли е тази твоя Луна?

— На повърхността — не, но не е и радиоактивна, изобщо не е радиоактивна, така че е възможно и да не е абсолютно необитаема. Всъщност не е изключено тя дори да бъка от живот — но под повърхността. И, разбира се, щом се приближим достатъчно, ще можеш да ни кажеш дали това е така.

Блис сви рамене.

— Ще опитам… Само че какво те накара изведнъж да се сетиш да изследваш спътника?

— Нещо, което Фалъм направи, когато бе поела управлението.

Геянката поизчака, сякаш очакваше да чуе още, и пак сви рамене.

— Каквото и да е било то, подозирам, че нямаше да получиш вдъхновение, ако бе последвал собствения си порив и я беше убил.

— Блис, не съм имал никакво намерение да я убивам.

Тя махна с ръка.

— Добре. Така да бъде. Сега към Луната ли отиваме?

— Да. Като предпазна мярка не се движим особено бързо, но ако всичко върви гладко, след тридесет часа ще бъдем в непосредствена близост до нея.

Луната представляваше пустош. Тривайз наблюдаваше как под тях се носи яркоосветената й от дневната светлина част. Нижеше се монотонна панорама от кратерни пръстени и планински области, и от черни на фона на огрените от слънцето части сенки. Долавяха се отделни слаби изменения в цвета на почвата и тук-там се мярваше по някоя по-просторна равнина, осеяна от малки кратери.

С приближаването на нощната страна сенките станаха по-дълги и накрая се сляха в едно. За известно време върховете проблясваха на слънцето като тлъсти звезди, надминаващи с блясъка си своите събратя в небето. Сетне изчезнаха, заместени от по-слабата светлина на Земята — голяма синкавобяла сфера, осветена малка повече от половината. Накрая корабът надбяга и нея, потънала зад хоризонта, и долу остана единствено несмекчаваната от нищо чернота, а отгоре — ситното пъстрило от звезди, което обаче за израсналия на беззвездния Терминус Тривайз само по себе си бе истинско чудо.

После отпред се появиха нови ярки точки — първо една-две, след туй и други — и започнаха да набъбват, докато не се сляха и те, преди да пресекат границата с осветената дневна част. Слънцето изгря с пъклено великолепие, така че екранът моментално се отмести от него и поляризира блясъка на повърхността под тях.

Тривайз ясно разбираше, че е безполезно да се надява да открие някаква пролука към населената вътрешност (ако тя наистина съществуваше) чрез просто оглеждане на този действително огромен спътник.