Айзък Азимов - Фондация и Земя

Обърна се към Блис, която седеше до него. Тя не гледаше екрана; държеше очите си затворени. Изглеждаше по-скоро като че се е строполила в креслото, а не седи в него.

Чудейки се дали не е заспала, Тривайз меко попита:

— Откри ли още нещо?

Геянката едва-едва поклати глава.

— Не — прошепна тя. — Само оная слаба струйка. По-добре ме закарай обратно там. Знаеш ли къде е?

— Компютърът знае.

Все едно, че се прицелваха в мишена — клатушкаха се насам-натам, докато не откриха целта си. Въпросната област бе все още навътре в нощната част и като се изключи това, че Земята светеше доста ниско над хоризонта и придаваше на повърхността призрачен пепелен отблясък, не можеше да се различи каквото и да било, въпреки че осветлението в пилотската кабина беше изгасено, за да виждат по-добре.

Пелорат се бе приближил и сега неспокойно застана до вратата.

— Открихме ли нещо? — попита той с леко хрипкав шепот.

Тривайз вдигна ръката си в знак за мълчание. Внимателно наблюдаваше Блис. Знаеше, че ще минат дни, преди слънчевата светлина да се завърне към тази именно точка на Луната, но освен това знаеше и че светлината няма никакво отношение към онова, което Геянката се опитваше да долови.

— Тук е — някак отнесено каза тя.

— Сигурна ли си?

— Да.

— И това е единственото място?

— Единственото, което открих. Минал ли си над всяка област от лунната повърхност?

— Над значителна част от нея.

— Е, в тази значителна част това е всичко, което съм доловила. Сега е по-силно, сякаш то също ни е забелязало, но не ми се вижда опасно. Имам чувството, че ни посреща доброжелателно.

— Сигурна ли си?

— Такова усещане имам.

— А то не може ли да фалшифицира намерението си? — попита историкът.

— Уверявам те, че бих открила подобна фалшификация.

Тривайз измърмори нещо за прекалената самоувереност, а след туй високо рече:

— Надявам се, че това, което долавяш, е интелигентност.

— Долавям силна интелигентност. Само че… — в гласа на Геянката се промъкна особена нотка.

— Само че какво?

— Шшт! Не ме безпокой. Чакай да се съсредоточа — последната дума можеше да се различи единствено по движението на устните й.

После тя заяви с лека и радостна изненада:

— Не е човешка.

— Не е човешка ли? — повтори Тривайз далеч по-учуден от нея. — Да не би пак да си имаме вземане-даване с роботи? Като на Солария?

— Не — Блис се усмихна. — Не е и съвсем роботска.

— Няма как да не е или едната, или другата.

— Да, ама има! — сега тя направо се изкикоти. — Не е човешка интелигентност и въпреки това не прилича изобщо на тази от роботите, дето съм усещала по-преди.

— Иска ми се да го видя! — Пелорат оживено закима с глава, а очите му се бяха разширили от нетърпение. — Мисля, че ще бъде вълнуващо. Нещо ново!

— Нещо ново — промърмори Тривайз, чието настроение също изведнъж се повиши. И една искра на неочаквано прозрение сякаш освети вътрешността на черепната му кутия.

Гмурнаха се надолу към лунната повърхност; почти ликувайки. Дори и Фалъм се бе присъединила към тяхната радост и с инфантилна невъздържаност се прегръщаше сама, сякаш вече се връщаше на Солария.

Що се отнася до Тривайз, той чувстваше как остатъкът от здрав разум му казва, че е малко странно Земята — или каквото и да бе онова нейно нещо, дето се намираше на Луната, — след като бе взела такива строги мерки да държи настрана всички изследователи, сега толкова бурно да ги привлича към себе си. Възможно ли беше и в двата случая целта да е една и съща? Дали не действаше правилото „Ако не можеш да ги накараш да те избягват, привикай ги и ги унищожи“? Нима и този път тайната щеше да остане недокосната?

Тази тревожна мисъл обаче избледня и се удави в прилива на радост, който непрекъснато се засилваше с приближаването им към лунната повърхност. Но съветникът все пак успя да съхрани в себе си и момента на просветление, който го бе озарил в началото на тяхното плавно спускане към земния спътник.

Той, изглежда, не изпитваше никакви съмнения единствено за посоката, в която се бе устремил корабът. Сега минаваха току над върховете на полегатите хълмове и застаналият пред компютъра Тривайз нямаше нужда да прави каквото и да било. Изглеждаше тъй, сякаш и хората, и умната машина са водени от неизвестна сила, и в момента усещаха единствено огромна еуфория, защото товарът на отговорността е бил смъкнат от плещите им.

Плъзнаха се успоредно на терена към отвесна скала, която се издигаше на заплашителна височина като бариера пред тях; преграда, осветена слабо от сиянието на Земята и прожектора на „Далечната звезда“. Наближаването на неизбежния сблъсък като че ни най-малко не разтревожи Тривайз и той без никаква изненада осъзна, че част от скалата, разположена точно пред тях, пропадна и откри пролука към блеснал от изкуствено осветление коридор.