Айзък Азимов - Фондация и Земя

Корабът забави скоростта си — очевидно по своя собствена воля — почти до пълзене и се нагоди точно към отвора… влизането… плъзгането навътре. Проходът зад тях се затвори, а отпред се появи друг. И Звездолетът премина през него, за да се озове в една гигантска зала, която изглеждаше като издълбаната вътрешност на цяла планина.

„Далечната звезда“ спря и всички на борда му се втурнаха с нетърпение към въздушния шлюз. Никому, дори и на Тривайз, не хрумна да провери дали навън атмосферата е годна за дишане — и дали изобщо има някаква атмосфера.

Въздух обаче имаше. Ставаше за дишане и беше приятен. Те се огледаха наоколо с доволния вид на хора, които някак си са се прибрали у дома и едва след известно време забелязаха един човек, който учтиво ги изчакваше да приближат.

Беше висок и с печален израз на лицето. Косата му бе с бронзов цвят и ниско подстригана. Скулите му бяха широки, очите — светли, а облеклото му — по мода, която човек можеше да види единствено в книгите по, антична история. Колкото и жизнен и енергичен да изглеждаше, около него все пак сякаш витаеше умора. Тя не се прокрадваше през нещо конкретно, а по-скоро въздействаше като някакво непознато чувство.

Първа реагира Фалъм. Хлапето нададе висок, пронизителен писък и хукна към човека, като размахваше ръце и крещеше на пресекулки:

— Джемби!… Джемби!

Изобщо не забави бяг и щом се оказа достатъчно близо, високият мъж се приведе и я вдигна във въздуха. Фалъм обви с плач ръце около врата му и останала без дъх изхлипа:

— Джемби!

Другите приближиха по-спокойно и Тривайз бавно и отчетливо каза (дали този човек разбираше галактически?):

— Молим за извинение, господине. Детето е загубило своя пазач и отчаяно го търси. За нас е загадка как така то се насочи към вас, защото всъщност търси един робот — механично…

Мъжът заговори за пръв път. Гласът му бе по-скоро глух, отколкото музикален и в него се долавяше слаб полъх на архаичност, но той явно владееше галактически, при това — със съвършена лекота.

— Поздравявам цялата ви компания — видът му бе несъмнено дружелюбен, макар лицето да си остана все тъй печално. — Що се отнася до малката, тя може би показва по-голяма чувствителност, отколкото си мислите, защото аз наистина съм робот. Името ми е Данил Оливо.

Тривайз се улови, че изобщо не му вярва. Беше се възстановил от изпитаната малко преди и непосредствено след кацането на Луната странна еуфория — наложена му, както сега подозираше, от този самозван робот.

Продължаваше да се оглежда и въпреки съвършено нормалния си в момента недокоснат ум не можеше да се избави от обхваналото го удивление. Беше заговорил и дори май проведе цял разговор, без да престане да се удивлява, като почти не схващаше какво говори или чува, защото диреше нещо във външността, в поведението и в маниера на общуване на това същество — толкова очебийно човек — нещо, което да издава робота.

Ето защо, помисли съветникът, Блис долови излъчване, което не е нито на човек, нито на робот, а, както бе казал Пелорат, „нещо ново“. Още повече че именно то бе насочило собствените му мисли в друга, навярно по-разбулваща мистерията посока — макар сега също да беше отстъпило нейде в дъното на ума му.

Блис и Фалъм тръгнаха да огледат околността. Идеята беше на Геянката, но на Тривайз му се стори, че между нея и Данил премина бърз като светкавица поглед. Когато Фалъм отказа и настоя да остане със съществото, което упорито наричаше Джемби, една сериозна дума от страна на Данил и повдигането на пръста му бяха достатъчни да я накарат веднага да се подчини. Тривайз и Пелорат останаха.

— Те не са от Фондацията — рече роботът, сякаш това обясняваше всичко. — Едната е геянка, а другата — космонитка.

Съветникът не обели и дума повече, докато мъжът не ги отведе до няколко семпли стола, поставени под едно дърво. След приканващия му жест те се настаниха и когато той също седна — със съвършено човешко движение, — Тривайз попита:

— Наистина ли си робот?

— Наистина, сър — отговори Данил.

Лицето на Пелорат просветля от радост.

— В старите легенди — каза той — се споменава за един робот на име Данил. На него ли си кръстен?

— Аз съм същият този робот — кимна мъжът. — Това не е легенда.

— О, не! — възрази Пелорат. — Ако ти си същият робот, би трябвало да си на хиляди години.

— Двадесет хиляди — тихо потвърди Данил.

Историкът като че се постъписа и хвърли безпомощен поглед към своя приятел, който заяви с ядна нотка в гласа си: