Айзък Азимов - Фондация и Земя

На 1 август 1941 г., като двадесет и една годишен младеж, бях абсолвент по химия в университета „Кълъмбия“ и от три години пишех професионално научна фантастика. Бързах да се видя с Джон Кембъл, редактора на „Ъстаундинг“ 1 1 Става дума за „Astounding Stories“ — едно от най-известните американски списания за научна фантастика. — Б.пр. , комуто дотогава бях продал пет разказа. Нямах търпение да му разкажа една своя нова идея за научнофантастична повест.

Идеята бе да напиша историческа творба за бъдещето — да разкажа историята на падането на Галактическата империя. Ентусиазмът ми ще да е бил заразителен, защото Кембъл се възпламени също като мен. Той обаче не бе съгласен всичко да е побрано в една-единствена книга. Искаше поредица, описваща пълната история на десетте века бъркотия между падането на Първата галактическа империя и възхода на Втората. Събитията трябваше да бъдат представени в светлината на „психоисторическата“ наука, която с моя събеседник набързо избистрихме.

Първата повест се появи в „Ъстаундинг“ през май 1942 г., а втората — в юнския брой от същата година. Те веднага си спечелиха известност и Кембъл се постара преди края на десетилетието да напиша още шест. Повестите ставаха все по-дълги. Първата съдържаше само дванадесет хиляди думи, а две от последните три бяха по петдесет хиляди думи всяка.

Междувременно десетилетието приключи, аз се уморих от поредицата, зарязах я и се заех с други неща. Тъкмо тогава обаче различни издателства бяха започнали да издават научнофантастични книги с твърди корици.

Едно от тях беше малката фирма „Ноум прес“. Тя публикува моята поредица за фондацията в три тома: „Фондация“ (1951); „Фондация и Империя“ (1952); и „Втора Фондация“ (1953). Станаха известни като трилогия „Фондацията“.

Книгите не вървяха особено добре, тъй като „Ноум прес“ не разполагаше с капитали, с които да ги рекламира и промоцира. От тях не получих нито хонорар, нито процент от прихода.

В началото на 1961 г. моят тогавашен редактор в „Дабълдей“ Тимъти Селдс ми каза, че е получил искане от един чужд издател да препечата поредицата за фондацията. Тъй като това не бяха книги на „Дабълдей“, той просто ми предаваше молбата му. Аз свих рамене. „Не ме интересува, Тим. Не получавам проценти от тези книги.“ Селдс се ужаси и незабавно се зае да откупи правата от „Ноум прес“ (които по него време бяха вече на последни издихания) и през август същата година книгите (заедно с „Аз, роботът“) станаха собственост на „Дабълдей“. От този момент серията за фондацията пое нагоре и взе да ми носи все по-нарастващи приходи. „Дабълдей“ публикува трилогията в един том и я разпространи чрез Клуба на научнофантастичната книга.

През 1966 г. на Световния конгрес по научна фантастика в Кливлънд любителите бяха помолени да гласуват и за раздела „Най-добра поредица за всички времена“. Тогава този раздел бе включен за пръв път (и до момента за последен) в номинациите за наградите „Хюго“. Трилогията за Фондацията спечели наградата.

Феновете все повече настояваха да продължа поредицата. Бях учтив с тях, но им отказвах. Въпреки това се удивлявах, че хора, които още не са били родени, когато трилогията е започнала, бяха успели да се увлекат от нея. В „Дабълдей“ обаче приемаха този интерес далеч по-сериозно от мен. Те ме коткаха в продължение на двадесет години, и тъй като исканията за продължение ставаха все по-настойчиви и многобройни, накрая изгубиха търпение. През 1981 г. ми казаха, че аз просто съм длъжен да напиша още един роман за фондацията и, за да подсладят ултиматума си, ми предложиха договор, десеторно по-висок от обичайния ми аванс.

Изнервен, аз се съгласих. Бяха минали тридесет и две години, откакто мислех, че съм приключил с тази тема, а сега ми предлагаха да напиша роман от 140 000 думи — два пъти по-голям от който и да е от по-раншните томове и почти три пъти по-дълъг от която и да е от предишните отделни повести. Препрочетох трилогията и се гмурнах в задачата си. „Острието на фондацията“ бе публикуван през октомври 1982 г., а след туй се случи нещо много странно. Той незабавно се появи в списъка на бестселърите на „Ню Йорк таймс“. За крайно мое изумление романът стоя в този списък двадесет и пет седмици.

„Дабълдей“ веднага ме убедиха да подпиша договор за нови романи и аз написах два, които бяха част от друга моя поредица — нека я наречем роботската. А след това дойде време да се върна към фондацията.