Айзък Азимов - Фантастично пътешествие (Мисия в тялото на човека)

Грант понечи, почти рефлексивно, да тръгне към „Протей“.

Кора сграбчи ръката му.

— Грант, какво ще правите

— Няма как да го спасим — възбудено каза Дювал. — Ще рискувате собствения си живот.

— Не мисля за него — поклати глава Грант, — а за кораба.

— Не можете да спасите кораба — тъжно каза Оуънс.

— Но е възможно да успеем да го изкараме навън, където ще се увеличи без опасност за Бенеш. Вижте, дори и да е смачкан от бялата клетка, дори да е на отделни атоми, всеки миниатюризиран атом ще се деминиатюризира. Няма значение дали Бенеш ще бъде убит от целия кораб или от куп отломки.

— Грант, не можете да измъкнете кораба оттук — каза Кора. — О, Грант, не умирайте. Не след всичко, което преживяхме. Моля ви.

— Повярвайте ми — усмихна й се Грант. — Имам всички причини да не умирам. Вие тримата продължавайте. Оставете ме да опитам един заучен номер.

Заплува обратно, а сърцето му лудо биеше в непоносимо отвращение от чудовището, към което приближаваше. Имаше и други, по-назад, но той се стремеше към онова, което погълна „Протей“, единствено към него.

Отблизо можеше да види повърхността му — част от нея се очертаваше ясно, но във вътрешността се виждаха гранули и вакуоли — един сложен механизъм, твърде сложен, за да бъде разбран от биолозите и до днес, и всичко това събрано в една микроскопична топчица жива материя.

„Протей“ вече се намираше изцяло вътре — неравна сянка, затворена в една вакуола. За миг на Грант му се стори, че вижда лицето на Майкълс в кабинката, но това вероятно беше само илюзия.

Грант беше доближил съвсем надигащата се като планина клетка, но как би могъл да привлече вниманието на такова нещо? То нямаше нито сетива, нито очи. Нито пък ум или намерения.

Беше автоматична машина от протоплазма, създадена да реагира по определен начин на нараняванията.

Как? Грант не знаеше. Но все пак бялата клетка разбираше, когато в близост до нея имаше бактерия. По някакъв начин го знаеше. Беше разбрала, че „Протей“ е близо до нея и беше го глътнала.

Грант беше много по-малък от „Протей“, много по-малък от бактерия, дори и сега, когато започваше да се увеличава. Дали беше достатъчно голям, за да бъде забелязан?

Извади ножа си и го заби дълбоко в материята пред себе, като направи дълъг разрез надолу.

Нищо не се случи. Нямаше струя кръв, понеже белите клетки нямат такава.

След това на мястото на разкъсаната мембрана бавно се надигна вътрешна протоплазма и тази част от мембрана се измести встрани.

Грант удари повторно. Не искаше да я убива — нямаше да успее при сегашните си размери. Но имаше ли начин да привлече вниманието й?

Отдалечи се и с нарастващо вълнение забеляза издутина в стената й, която се насочваше към него.

Отдалечи се още и издутината го последва.

Беше забелязан. Не можеше да каже по какъв начин беше забелязан, но бялата клетка с цялото си съдържание заедно с „Протей“ го последва.

Започна да се движи по-бързо. Бялата клетка го следваше, но не много бързо. Поне така се надяваше. Грант си го обясни с това, че не е създадена за висока скорост. Придвижваше се като амеба, като издуваше част от веществото си и след това се преливаше в издутината. При обикновени условия враговете й бяха неподвижни обекти — бактерии и чужди неодушевени частици. За тази цел амебоидното й движение беше напълно достатъчно. Сега трябваше да се справи с обект, който се движеше сам и при това доста бързо.

С нарастваща скорост той заплува към останалите, които все още го изчакваха.

— Тръгвайте — изпъхтя той. — Мисля, че ни следва.

— А също и останалите — мрачно каза Дювал.

Грант се огледа. В далечината гъмжеше от бели кръвни клетки. Това, което беше забелязала една, бяха забелязали и останалите.

— Как…

— Видях, че ударихте бялата клетка — поясни Дювал. — Ако сте я повредили, в кръвта се отделят химикали, които привличат белите клетки от околните райони.

— Тогава, за Бога, плувайте!

Хирургическият екип се беше скупчил около главата на Бенеш, а Картър и Рейд ги наблюдаваха отгоре. Депресията на Картър се задълбочаваше.

Всичко свърши. Всичко беше напразно. Всичко беше напразно. Всичко…

— Генерале! Картър! Сър! — гласът беше рязък и настойчив, преливащ от вълнение.

— Да?

— „Протей“, сър. Движи се!

— Спрете операцията! — изкрещя Картър.

Всички членове на хирургическия екип се втренчиха учудено нагоре.

Рейд дръпна ръкава на Картър.