Кирил Апостолов: Смърт за смърт

Слънцето потъна зад близкия хребет и над поляната полъхна студ. Високите била̀ на планината навярно още светеха в жълто, но тук в котловината вечерта вече бе пристигнала и под покрова на огромните чадърести корони притъмня. Не беше си отпочинал съвсем от дългото изкачване, когато почувства чуждото присъствие. Сред множеството нови шумове и миризми, които цепеха сгорещената му глава, той долови ясно тихите стъпки и близкия дъх на опасността. Повдигна немощно глава и пред премрежения му поглед изплува разкривеният силует на съществото, което живееше като кошмар в сънищата на всички горски обитатели. Четината по врата му настръхна. Застана с глава към звяра и грухна насреща му. Неприятелят отскочи на десетина крачки и клекна в снега. Беше старата изпосталяла вълчица, която от една година линкаше навсякъде сѐ сама, лете, зиме — сама. Очите й горяха стръвнишки, а провисналите изжулени цицки стърчаха на празния й корем като изсъхнали глогови чворове. Явно отдавна не беше туряла нищо в стомаха и нямаше да го остави на мира, докато не заситеше глада си. Постоя още малко на сухото, колкото да сбере сили, после пое направо през поляната с бавни несигурни крачки. Десният крак вече не го държеше. А речеше ли все пак да стъпне на него, залиташе настрана и за да не падне, трябваше да се подпира на масивната си зурла. Бледорозовата пяна, която до скоро издухваше през носа под формата на мехури, напълни устата му и той усети тръпчивия вкус на собствената си кръв. Вървеше отпуснато и вяло. Все едно му беше накъде отива. Нямаше за какво да бърза. Но и не спираше. Да спре, означаваше да се остави доброволно да бъде разкъсан. Вълчицата само това чакаше… Кръвта продължаваше да изтича през устата. Очите почнаха съвсем да не виждат. Наближаваше краят. А той, животът, още биеше в слепоочията, биеше, не се предаваше.

На един овраг тежката задница го повлече из нанадолнището, а предните крака все не успяваха да запорят здраво в снега и да го изтеглят нагоре. Тогава той разтвори голямата си уста, захапа нещо черно, дънер ли, камък ли, запъна копита и така излезе на равното. Сетни сили, сили, родени не толкова от бездруго изтощеното тяло, колкото от страха пред насилствената страшна смърт. Да, искрицата живот още тлееше у него и поддържаше буден инстинкта за съществуване. А докато сърцето избутва кръв по жилите и жаждата за живот не се е превърнала в жалко безсилие, смъртта е безсилна.

Вълчицата продължаваше да следва жертвата си отдалеч. Дори понякога я пропускаше да отмине доста напред. После постепенно, постепенно взе да съкращава това разстояние, като ту мине от едната, ту от другата страна на глигана. Или ще застане край току-що разбитата от него пъртина, ще завре муцуна в прясната каша от сняг и кръв и тогава в окръглените й жълти очи ще нахлуе като бяс несдържана хищническа стръв. Топлият дъх, който излъчваше чуждото кървящо тяло, я правеше нетърпелива. И тя бе изнемощяла и слаба, но бе здрава, можеше да чака — час, два, пет, колкото трябва. Да чакаш обаче, когато стомахът не е усещал от цяла неделя храна, а жертвата е под носа ти и едва стои на краката си! Колко мъчителни са тия последни минути на всяко чакане и колко неблагоразумие крият в себе си.

Вече четвърт час как пъплеше по равното бяло плато. В далечината пред него тъмнееше високата стена на гората, само нея виждаше и натам отиваше. Ала когато в горния край на билото неочаквано припламна жълтурчето, единственото светило наоколо, което и друг път бе наблюдавал отдалеч, глиганът рязко измени посоката на движението. Сякаш вече не му беше все едно накъде го водят краката, тръгна право към светлината. Помощ ли очакваше, закрила ли? И от кого? От тия, що бяха вкарали в тялото му не едно и две парещи жила…

Кървавите отблясъци на залеза отдавна бяха престанали да аленеят по чистото лице на планината, а луната с нейната бяла прозрачна виделина още не бе изгряла. Засега всичко наоколо беше синьо — поляната, гората, въздухът, небето. Неговите замъглени очи обаче вече не различаваха никакви други цветове освен слабичкия пламъчец на жълтурчето, там, на края на света.

Вълчицата предугади намеренията на жертвата си и стана неспокойна. Явно беше я страх да нападне открито силния глиган, макар и ранен, но повече я плашеше мястото, накъдето се бе запътил. Носеше тая боязън в себе си още от онзи далечен ден, когато младото сърне, което бе вдигнала на заранина и преследваше сляпо, я заведе тъкмо при такава една самотна светлина. Оттогава остана болката в левия й хълбок. Оловото и сега стоеше там и щом се променеше времето, кракът й почваше да тръпне. За да принуди глигана да промени посоката, тя изтича напред и застана на пътя му. В очите й се четеше решителност. Но и черният самец не беше вчерашен. Като знаеше, че откъм главата няма да посмее да го нападне, той продължи да иде към нея без страх. Когато разстоянието помежду им намаля на няколко крачки, вълчицата отскокна мигновено встрани и го ръфна за мекиша под опашката. Раненото животно изгруха от болка и врътна рязко назад глава. Въздухът, както обикновено, изсвистя край ушите му, но остатъкът от сили се оказа недостатъчен да задържи изнемощялото му тяло и той рухна в снега. Все пак бе успял да извърши нещо нужно — с неприятеля отново се гледаха очи в очи. Грамадната му ъгловата зурла лежеше наполовина зарита и пространството около нея бързо взе да аленее.