Александра Маринина - Смърт заради смъртта

Много ми е приятно, че книгите ми се превеждат в България и моите любими герои вече ще говорят и на български език. Искрено се надявам, че за вас ще бъде интересно да прочетете не само как и защо се извършват престъпления в Русия, но и за това как живеят сега хората в нашата страна, за какво мислят, мечтаят, на какво се надяват и от какво се страхуват. Моите романи са за любовта, за ревността, за омразата, за отмъщението, за дружбата и предателството, за честта и безчестието, т.е. за това, което е близко и разбираемо за всеки човек, независимо в коя страна живее и на какъв език говори. Надявам се, че прочитът на моите книги ще ви достави поне малко удоволствие. И предварително ви благодаря, че ще ги прочетете.

Желая ви успехи, щастие и благополучие!

С уважение и любов: Александра Маринина

Олга Красникова ядосано тресна телефонната слушалка.

— Пак ли? — мрачно попита мъжът й.

Олга мълчаливо кимна. Ето вече две седмици някакъв човек ги тормозеше по телефона, заплашваше ги, че ако не му дадат десет хиляди долара, ще каже на сина им Дима как навремето са го осиновили.

— Стига вече, Оля, трябва да си поговорим с Дима. Не можем да крием до безкрай.

— Ама какви ги приказваш? — плесна с ръце Олга. — Как така ще му кажем? Не, по никакъв начин!

— Абе как не разбираш — ядоса се Павел Красников, — не бива да позволяваме да ни шантажират. Така ще си окачим ярем на шията за дълги години напред. Откъде ще вземем толкова пари? Ами ако продължи да иска? От къщи ще започнат да изчезват мебели, ще започнем да пестим от храна и от всичко необходимо. И как ще обясним това на момчето? Пак ще трябва да му кажем истината.

Олга тежко се отпусна на стола и се разплака.

— Но… не знам как… Той е на такава възраст… Нали виждаш колко тежко го изживява, характерът му се променя. Тази история с дънките… Как ще го приеме, ако му кажем? Паша, страх ме е. Да не му казваме, а?

— Налага се — отсече Павел. — И аз ще го направя незабавно.

Той решително излезе от кухнята, като остави жена си да плаче в самота.

Петнайсетгодишният Дима си учеше уроците в своята стая. Висок, непохватен, с дългия си, по детски тънък врат и обущата четирийсет и четвърти номер, той приличаше на щраусче. Открай време си беше кротко домашно момче — и на ти сега, тази идиотска и от странна по-странна история с дънките, които се бе опитал да открадне от един магазин. Хванали го начаса, продавачките го сграбчили за ръцете, веднага извикали милиция, съставили протокол и тикнали хлапака в килията. Олга и Павел се разтичаха, взеха пари назаем, наеха адвокат, който да измъкне момчето ако не от съдебен процес, поне от килията. Родителите дълго си блъскаха главите какво се бе случило толкова внезапно с техния кротък и послушен син. Самият Димка не можеше да обясни нищо като хората, та да го разберат. Това се бе случило преди четири месеца и оттогава Дима Красников стана още по-кротък, още по-послушен, дори сякаш започна още по-добре да се учи. Изглежда, той самият не разбираше какво го е прихванало в онзи ден…

Павел решително влезе в стаята на сина си и седна на дивана.

— Трябва да си поговорим сериозно, Дмитрий.

Момчето вдигна глава от тетрадката и боязливо погледна баща си.

— Ти сигурно не знаеш, но с майка ти си имаме неприятности — подзе Красников.

— Да не е… заради онези дънки? — плахо предположи Дима.

— Не, синко. От две седмици вече ни се обажда някакъв човек и ни изнудва за пари. Много пари, десет хиляди долара.

— Че с какво ви изнудва?! — възкликна Дима. — Да не сте някакви престъпници?!

— Как не те е срам, Дмитрий! — смъмри го Павел. — Дори не бива да си помисляш за такова нещо. Става дума за друго. Спомняш ли си, че дядо ти Михаил, бащата на майка ти, е имал брат — Борис Фьодорович? Беше много по-възрастен от дядо ти и почина, преди ти да се родиш.

— Да, разказвали сте ми. Виждал съм и снимки в албума.

— А знаеш ли, че чичо Борис, по-точно дядо Борис, имаше дъщеря, Вера?

— Да, мама ми е казвала, че тя е починала отдавна.

— Е, тя почина веднага след като роди сина си. Кръстиха го Дима.

— Като мене? — учуди се момчето.

— Не КАТО тебе. Просто ТЕБЕ.

Дима се навъси и заби поглед в учебника по физика пред себе си.

— Нищо не разбрах — издума най-сетне, без да вдига поглед към баща си.