Александра Маринина - Смърт заради смъртта

— Хайде сега, защо! — промърмори началникът на следствения отдел. — Защото така. Иска да получи образцово изпипано разследване, нещо като учебно пособие за младите следователи, да вземат пример от него. Само преди пет години можеше ли някой да предположи, че ще трябва да оформяме дела за обида и клевета? Ами че те се пръкваха веднъж на сто години и минаваха през съда като частни. А сега сейфовете са претъпкани с дела за защита на честта и достойнството. Естествено те не са наказателни, а граждански, но въпреки това прокуратурата трябва да ги наблюдава. А разгласяването на тайната на едно осиновяване си е наша работа и подобни случаи всеки момент ще започнат да се сипят като от рог на изобилието.

— Откъде изникна пък тази прогноза?

— От нашите аналитици, откъде другаде.

— Ти пък да не би да им вярваш? — презрително изхъмка Константин Михайлович.

— Ами… невинаги, но в случая им вярвам. С пари може да се купи всякаква информация и колкото повече пари имат хората, толкова по-често тези пари се използват именно за това. Това първо. И второ, разгласяването на тайната може да се използва като добър повод да оскубеш ответника за морални щети. Тъй че ние трябва да посрещнем всичките тези искове напълно готови, та никой адвокат или съдия да не може да ни упрекне, че не умеем да събираме доказателства и да ги оформяме правилно. Бившето КГБ много го биваше да скалъпва такива дела, когато се занимаваше с проблеми за разгласяване на държавна тайна, а ние нямаме тези навици. Искам да обмислиш цяла система за доказване по такива дела, да определиш източници на доказателства, да оформиш образцови протоколи и постановления. Затова ти възлагам случая с Красникови. Ти си най-грамотният от всички наши следователи, само ти ще свършиш всичко като хората. Имам ти доверие, Костя, разчитам на професионализма и майсторлъка ти. Знам, че няма да ме подведеш и няма да ме е срам да представя тези материали на прокурора.

— Поласкан съм от доверието — ехидно се позасмя Олшански и направи шутовски поклон. — Значи когато е да се бродират образцови дела, търсим Костя. А когато е да се даде материална помощ — на вас, Константин Михайлович, не ви се полага. Браво бе, много си те бива, дума да няма.

Началникът се смръщи притеснено.

— Хайде стига де, сега чак до пенсия ще ми натякваш за тази материална помощ. Хем знаеш, точно в онзи момент нашите финансисти не разполагаха с пари. Нали ти обясниха!

— Да бе, ама за твоята премия в размер на три работни заплати се намериха. Слушай, я не ме заглавиквай. Ще поема случая, ще изпълня поръчението ти, обаче не е нужно да ми се подмилкваш с твоите комплименти. Напълно достатъчно е, че си ми началник.

— Ама и ти имаш един характер, Константине! — въздъхна началникът на следствения отдел.

— Такъв си ми е характерът, друг нямам на склад, вземай каквото ти дават, че и то ще свърши! — отряза го Олшански, напускайки кабинета на началството със стиснатото под мишницата му тъничко досие.

Леонид Ликов, двайсет и осем годишен, наполовина плешив, но много къдрокос откъм другата половина, със спретнато „бирено“ коремче и щъкащи лъскави очички, се въртеше на стола пред Олшански като на тиган. Бяха го задържали преди няколко часа, когато за пореден път се бе опитвал да убеди Олга Красникова да му подари десет хиляди долара срещу обещанието да запази в тайна сведенията, вече изгубили своята ценност. И сега Константин Михайлович измъкваше от него като с ченгел отговора на въпроса от кого всъщност е получил споменатите сведения.

— Тези сведения ми даде Александър Владимирович Галактионов — съобщи със сведен поглед Ликов.

— Защо? С каква цел ви ги е съобщил? За да си поделите парите, които смятахте да получите от Красникови?

— Не — възмутено проточи Ликов. — Галактионов не е по тази част. Имам дългове, тъй че той ме посъветва как да намеря тези пари. Безкористно, между другото.

— А той самият откъде е научил за осиновяването?

— Знам ли? — отвърна Ликов с въпрос на въпроса и изразително сви рамене.

— Не сте ли го питали?

— Ами-и… не. Какво ме засяга мене? Когато се обадих за пръв път, по реакцията им разбрах, че не ме е излъгал.

— И дори не предполагате откъде може да е получил тези сведения? Спомнете си, Ликов, може би от неговите думи сте успели да разберете, че тези хора са негови познати или роднини? Хайде, помислете си хубавичко.

— Абе какво има да мисля? Казвам ви — не знам. Отидох при него да видя дали не може да ми заеме пари за три месеца, със съответната лихва, а той ми каза, че нямал благотворителен фонд и ако ми трябвали пари, можело да опитам еди-кое си телефонче, там имало родители с осиновено момче. Каза ми имената, адреса, телефона. И толкоз.