Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

Монахът спеше рядко. Настаняваше се в поза „лотос“, притваряше очи и така почиваше и възстановяваше енергията си. Той притежаваше способността да стои напълно неподвижен, контролирайки с ума си дишането, кръвното налягане, тласъците на сърцето и температурата си по такъв начин, че тялото му изпадаше в състояние на хибернация. Със същата лекота, с която навлизаше в пълен покой, при необходимост можеше да скочи със скоростта на изстрел, с готови за отбрана мощни мишци. През годините Дил Бахадур се опитваше неуспешно да му подражава. Съсипан от умора, принцът заспа още щом положи глава на земята.

Събуди го ужасяващо ръмжене. Когато отвори очи, той се видя заобиколен от невероятни същества, скочи като пружина, приземи се прав, със свити колене и изпънати ръце, с намерението да се отбранява. Тихият глас на учителя го спря точно, когато се канеше да нанесе първия удар.

— Спокойно. Това са йетите. Изпрати им мислено обич и състрадание, както на тигъра.

Намираха се сред орда от отблъскващи създания, високи метър и половина, покрити от глава до пети със сплъстена и мръсна бяла козина, с дълги ръце, къси и криви крака с огромни маймунски стъпала. Дил Бахадур предположи, че легендата тръгва именно от следите, оставени от тези грамадни ходила. Но чии бяха тогава дългите кости и гигантски черепи, които бяха видели в пролома?

Дребният ръст на диваците не намаляваше свирепия им вид. Тъпоносите и космати лица бяха почти човешки, но изражението им беше животинско; очите бяха малки и червеникави, ушите — по кучешки източени, а зъбите — остри и дълги. При всяко ръмжене те показваха моравите си езици, завити накрая като на влечуго. Гърдите им бяха закрити с кожени брони със засъхнала по тях кръв, завързани за раменете и на кръста им. Размахваха заплашително криваци и остри камъни, но въпреки оръжията си и многочисленото си надмощие, се държаха на благоразумно разстояние. Започваше да се развиделява и първите лъчи на утрото, проникнали през гъстата мъгла, придаваха на сцената оттенък на кошмар.

Тенсинг се изправи бавно, за да не предизвика реакцията на противниците си. Сравнени с този исполин, йетите изглеждаха още по-ниски и уродливи. Аурата на учителя не се бе променила и бе все така бяла и златиста — ясен знак за съвършеното му спокойствие, — за разлика от тази на повечето изчадия срещу него, която беше треперлива, без блясък, с цвета на пръстта: признак за болест и страх.

Принцът отгатна защо не ги бяха нападнали веднага: явно чакаха някого. Не след дълго забеляза, че към тях се доближава по-различна фигура, много по-висока от околните, макар и прегърбена от старост. Беше от същата порода йети, но с половин ръст по-висока. Ако можеше да се изправи, щеше да се изравни с Тенсинг, ала към преклонната й възраст се прибавяше гърбица, която изкривяваше гръбнака и принуждаваше новодошлата да се движи с успоредно на земята тяло. За разлика от събратята си, покрити с мърлява козина и брони, новопоявилата се бе загърната с протрита тигрова кожа, носеше гердани от зъби и кости на врата и се подпираше на крива дървена тояга.

Макар да беше женско, съществото трудно можеше да се нарече жена; не беше човек, ала не беше точно и звяр. Козината му беше рядка, опадала на места, където се розовееше люспеста кожа, като опашката на мишка. Беше покрита с непробиваем слой мас, засъхнала кръв, кал и мръсотия и вонеше нетърпимо. Ноктите на женската бяха дълги и черни, а малкото останали зъби в устата бяха оголени и се клатеха при всяко поемане на дъх. От носа й капеше зеленикава слуз. Гуреливите й очи бляскаха между щръкналите космати кичури по лицето. При нейното приближаване, другите йети се отдръпнаха с уважение: явно тя командваше тук, сигурно беше царицата или жрицата на племето.

Смаян, Дил Бахадур видя как учителя му падна на колене пред зловещото създание, сключи ръце пред лицето си и произнесе обичайния за Забраненото кралство поздрав: „Желая вам щастие“.

— Тампо качи — изрече той.

— Гррр — изръмжа тя, впръсквайки го със слюнка.

Коленичил, Тенсинг беше висок колкото прегърбената старица и така можеха да се гледат в очите. Дил Бахадур последва примера на ламата, макар че от това положение нямаше да може да се защити от страховитите същества, които продължаваха да размахват криваци. С крайчеца на окото си пресметна, че около него има десетина-дванайсет от тях, а кой знае още колко дебнеха наблизо.

Главатарката на племето издаде поредица от остри гърлени звуци, които, взети заедно, наподобяваха някакъв език. На Дил Бахадур му се стори, че го е чувал и преди, но не си спомняше къде. Не разбираше нито дума, колкото и познат да му звучеше. Изведнъж всички йети също паднаха на колене и започнаха да бият чела в земята, без обаче да изпускат оръжията си, колебаейки се между церемониалния поздрав и желанието да ги размажат с тоягите си.