Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

— Тук може ли да се приземи самолет, учителю? — запита Дил Бахадур, който не криеше увлечението си по малкото модерни машини, които познаваше.

— Не разбирам от тези неща, Дил Бахадур, никога не съм виждал самолет да се приземява, но ми се струва, че е прекалено тясно, освен това планините образуват своеобразна фуния, прекосявана от въздушни течения.

В кухнята откриха тенджери и други железни съдини, свещи, въглища, съчки за огъня и малко зърно, съхранено от студа. Имаше делва с олио и друга, с мед — непозната храна за принца. Тенсинг му позволи да опита и момчето за пръв път усети сладък вкус на небцето си. Едва не подскочи от изненада и удоволствие. Стъкмиха огън и запалиха свещи пред статуите в знак на почит. Тази вечер щяха да се нахранят по-добре и да спят под покрив: случай, който заслужаваше кратък ритуал на специална благодарност.

Учител и ученик медитираха в мълчание, когато сред руините на манастира отекна продължителен рев. Двамата отвориха очи в мига, когато в помещението влизаше огромен хималайски тигър — звяр с белезникава козина, тежък половин тон, най-свирепото животно на света.

Принцът получи по телепатия заповедта на учителя си и се постара да я изпълни, макар че първата му инстинктивна реакция бе да прибегне до Тао шу и да скочи в своя защита. Успееше ли да постави ръка зад ушите на тигъра, можеше да го парализира, но остана неподвижен, опитвайки се да диша спокойно, та звярът да не долови миризма на страх. Голямата котка се приближи бавно до монасите. Независимо от непосредствената опасност, пред която се намираше, момчето не можеше да не се възхити на изключителната красота на животното. Козината му беше с цвят на слонова кост, на кафяви райета, а сините му очи приличаха на два хималайски ледника. Беше възрастен мъжкар, огромен и силен, съвършен образец.

Тенсинг и Дил Бахадур, седнали в поза „лотос“, със скръстени върху коленете крака и ръце, наблюдаваха как тигърът се приближава. И двамата съзнаваха, че ако е гладен, шансовете да го спрат са много малки. Надеждата им беше звярът да се е нахранил, макар че дивечът в тази пустош едва ли беше в изобилие. Тенсинг притежаваше невероятни психически способности, защото беше тулку — прероден велик лама от древността. Той съсредоточи цялата си мисловна сила като лъч, за да навлезе в съзнанието на хищника.

Горещ и зловонен, дъхът на животното струеше от зейналата му паст и опари лицата им. Нов ужасяващ рев разтърси околността. Тигърът се доближи на няколко, сантиметра от мъжете и те усетиха бодването на твърдите му мустаци. В продължение на няколко секунди, които им се сториха цяла вечност, той кръжеше около тях, душеше и ги опипваше с огромната си лапа, но не ги нападна. Учителят и ученикът стояха напълно неподвижни, отворени за обичта и състраданието. Звярът не долови у тях страх и нападателност, а по-скоро съучастие, и след като задоволи любопитството си се оттегли със същото тържествено достойнство, с което бе дошъл.

— Видя ли колко е полезно понякога спокойствието, Дил Бахадур… — бе единствената забележка на ламата. Принцът не смогна да отговори, защото гласът му се бе вкаменил в гърдите.

Въпреки неочакваното посещение двамата решиха да останат да пренощуват в Чънтан дзун, но благоразумно легнаха досами огъня, с ръка върху две копия, открити сред изоставените оръжия на монасите Тао шу. Тигърът не се върна, но на следващата сутрин, когато отново поеха на път, видяха следите му върху искрящия сняг и чуха в далечината ехото от мощния му рев по върховете.

Няколко дни след това Тенсинг възкликна от радост и посочи тесен пролом между два отвесни планински ската: черни скалисти стени, огладени от милионите години ерозия и лед. Навлязоха в ждрелото много предпазливо, защото стъпваха върху откъртени скали, между които зееха дълбоки ями. Преди да преместят крак, опитваха здравината на почвата с тоягите си.

Тенсинг хвърли камък в един от кладенците и той се оказа толкова дълбок, че не го чуха да пада на дъното. Над тях небето едва светлееше като синя лента върху блестящите каменни стени. Посрещна ги хор от страховити стенания.

— Добре, че не вярваме в призраци и демони, нали? — обади се ламата.

— Нима въображението ми ме кара да чувам тези вопли? — запита младежът, настръхнал от страх.

— Може би е вятърът, който минава оттук така, както въздухът минава през тромпета.

Бяха изминали доста голямо разстояние, когато ги блъсна вонята на развалени яйца.