Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

— Следите са огромни. Сигурно са като великани. Дали са все още така нападателни?

— Задаваш много въпроси, на които нямам отговор, Дил Бахадур — отвърна учителят.

Тенсинг водеше своя възпитаник по планинските хребети, прескачаха пропасти, катереха се по отвесни склонове, спускаха се по кози пътеки сред скалите. Стигаха до стари висящи мостове, които бяха в ужасно състояние, но те минаваха по тях с безкрайно внимание. Застигнеше ли ги виелица или градушка, двамата намираха подслон и изчакваха. Веднъж на ден се хранеха с цампа: смес от препечено ечемично брашно, сухи билки, лой от як и сол. Вода имаше в изобилие под кората заледен сняг. От време на време младият Дил Бахадур изпитваше чувството, че се въртят в кръг — всичко наоколо му изглеждаше еднакво, — но не изразяваше гласно съмненията си: щеше да бъде неучтиво спрямо неговия учител.

Привечер двамата търсеха подходящо място за пренощуване. Понякога бе достатъчна и някоя цепнатина, за да са на завет, друг път влизаха в пещери, ала имаше случаи, когато нямаха избор и спяха под открито небе, завити само с кожените си наметки. След като подготвеха скромния си заслон, двамата кръстосваха крака, сядаха с лице към залязващото слънце, и започваха да припяват основната мантра на Буда, като повтаряха веднъж и втори път: Ом мани падме хум. Поздрав към Теб, Безценен накит в сърцето на лотоса. Ехото повтаряше монотонната мелодия и я умножаваха до безкрай сред непристъпните хималайски върхове.

Докато вървяха, те събираха съчки и суха трева в торбите си, та привечер да запалят огън и да си приготвят храната. След вечерята медитираха в продължение на час. През това време студът често ги превръщаше в ледени статуи, но те почти не го усещаха. Бяха навикнали да стоят неподвижно — това им носеше мир и покой. Когато се отдаваха на будистките си упражнения, учителят и неговият питомец седяха съвършено отпуснати, макар че винаги бяха нащрек. Откъсваха се от светските занимания и ценности, но не забравяха страданието, което се шири навред.

След като няколко дни се катериха по планините към вечните ледове, те пристигнаха в Чънтан дзун, манастира-крепост на древните лами, създатели на борбата тяло в тяло, на име Тао шу. След разрушително земетресение през XIX век манастирът запустял. Сградата, която разполагаше с повече от сто помещения, бе строена от камък, тухли и дърво, и изглеждаше като кацнала на ръба на внушителен отвесен склон. В продължение на стотици години тази обител бе приютявала монасите, посветили живота си на търсенето на духовното и усъвършенстването на бойните изкуства.

Монасите Тао шу се славеха като лечители с изумителни познания по анатомия. В практиката си те успели да набележат уязвимите точки по тялото, които, при натискане водят до безчувственост или неподвижност и ги съчетавали с познатите в Азия бойни техники. Целта им била да достигнат духовно съвършенство, чрез обуздаване на собствената сила и емоции. Въпреки че били ненадминати в борбата тяло в тяло, те не използвали Тао шу за насилие, а за физическо и умствено упражнение; не го предавали и на всеки, а само на единици избраници, мъже или жени. От тях Тенсинг бе усвоил този начин на борба и после го бе показал на своя възпитаник Дил Бахадур.

Земетресението, снегът, ледът и времето бяха подкопали голяма част от сградата, но две от крилата все още се извисяваха, макар и порутени. До мястото се стигаше след изкачването на един толкова стръмен и затънтен склон, че вече близо половин век никой не бе припарвал насам.

— Скоро още идват до манастира по въздуха — отбеляза Тенсинг.

— Мислите ли, че от самолет могат да открият Долината на Снежния човек, учителю? — запита го принцът.

— Много е възможно.

— Представете си колко усилия бихме си спестили! Ще можем да прелитаме до там съвсем бързо.

— Дано не се случи. Пленят ли йетите, хората ще ги превърнат в зрелище по панаирите или в роби — каза ламата.

Двамата влязоха в Чънтан дзун, за да си починат и да прекарат нощта под покрив. Сред развалините на манастира все още се забелязваха прокъсани тъкани платна със свещени изображения, съдове и оръжия, които монасите бойци, оцелели от земетресението, не смогнали да отнесат. Имаше няколко статуи на Буда в различни пози, едната от тях огромна, на която Просветления бе полегнал на една страна на пода. Позлатата се бе олющила, но останалото си стоеше непокътнато. Лед и снежен прах покриваха почти всичко наоколо и придаваха на мястото особена хубост, сякаш да бе кристален дворец. Зад постройката лавина бе създала единствената наблизо равна повърхност — някакво подобие на двор с размерите на баскетболно игрище.