Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

Надя Сантос, отрасла в махала с двайсетина къщи, в тишината на горски покой, се люшкаше между страха и заслепението. В сравнение с това тук, Ню Йорк приличаше на село. Не беше си представяла, че на света има толкова много хора. В това време Александър се бранеше от ръцете, които се пъхаха в таксито, предлагайки различни стоки или просейки милостиня, ала не смееше да затвори прозорците, за да не умрат от задушаване.

Най-сетне пристигнаха в хотела. Когато прекрачиха входа, охраняван от двама въоръжени пазачи, те попаднаха в райска градина, където цареше абсолютно спокойствие. Шумът на улицата бе секнал като по чудо, чуваше се само чуруликането на птиците и песента на многобройните фонтани. По моравата се разхождаха пауни, повлекли вълшебно окичените си опашки. Няколко прислужника, облечени в брокат и обточено със златни кантове кадифе, с високи чалми, украсени с фазанови пера като на картинка от приказките, поеха багажа им и ги поведоха навътре.

Хотелът, бивш палат, беше изваян от бял мрамор по такъв невероятен начин, че приличаше на дантела. Подовете бяха застлани с гигантски копринени килими, по мебелите от фино дърво светлееха инкрустации от сребро, седеф и слонова кост, а порцелановите вази по масите бяха пълни с уханни цветя. Навсякъде се виждаха буйни тропически растения в саксии от кована мед и клетки със сложна архитектура, в които пееха пъстроцветни птички. Дворецът принадлежал преди на някакъв махараджа, който покрай независимостта на Индия загубил властта и богатството си и сега го бе предоставил на американска хотелска компания. Махараджата и семейството му все още обитаваха едното крило на сградата, отделено от гостите на хотела. Следобед домакините имаха обичая да слизат и да пият чай с туристите.

Стаята, в която се настаниха Александър и фотографите беше претрупана и тънеше в разкош. В банята имаше басейн от плочки, а на стената — фреска на ловци на тигри, яхнали слонове, с пушки на рамо, следвани от свита прислужници, които вървяха пеш, натоварени с копия и стрели. Намираха се на най-горния етаж и от балкона можеха да се любуват на великолепните градини, отделени от улицата с висок зид.

— Виждаш ли оня катун долу? Пълен е със семейства, които се раждат, живеят и умират на улицата. Те не притежават нищо, освен дрехите на гърба си и няколко глинени гърнета за готвене. Това са „недостойните за допир“, най-бедните сред бедните — обясни Тимоти Брус, сочейки няколко парцаливи палатки на тротоара отвъд зида.

Контрастът между изобилието в хотела и невъобразимата нищета на тези несретници предизвика у Александър гняв и ужас. По-късно, когато реши да сподели чувствата си с Надя, тя не разбра за какво й говори. Момичето разполагаше с най-необходимото и блясъкът в палата я потискаше.

— Мисля си, че навън, сред „недостойните за допир“, ще се чувствам по-удобно, отколкото тук, вътре, сред това богатство, Ягуар. Свят ми се вие. Всяко късче от стената е накичено, погледът ти не може да си почине. Прекален лукс. Задушавам се. А тия принцове защо ни се кланят? — запита тя, сочейки облечените в брокат мъже, с тюрбани с пера.

— Те не са принцове, Орлице, а служители на хотела — засмя се нейният приятел.

— Кажи им да си вървят, нямаме нужда от тях.

— Такава им е работата. Ако им кажа да си вървят, ще се обидят. Ще свикнеш.

Александър се върна на балкона, за да наблюдава „недостойните“ на улицата, които живееха в мизерия и се обличаха в дрипи. Угнетен от това зрелище, той отдели няколко долара от малката сума, с която разполагаше, смени ги в рупии и излезе да ги раздаде на хората. Надя го проследи с поглед от терасата. Оттам тя имаше възможност да съзерцава градините, зидовете около хотела, а зад тях — тълпата от бедняци. Видя как нейният приятел излиза през желязната порта покрай пазачите, как навлиза сред тълпата и започва да подава парите на най-близките деца. Само след секунди вече бе заобиколен от десетки отчаяни хора. Вестта, че някакъв чужденец раздава пари, бе избухнала като барут и от всички страни се стичаха нови и нови пълчища, неудържима човешка лавина.

Когато осъзна, че след броени минути Александър ще бъде премазан, Надя хукна надолу по стълбите, крещейки с пълно гърло. На виковете й се притекоха гости и служители на хотела, с което суматохата и всеобщото объркване е повече нарасна. Всеки даваше мнения, а секундите бързо изтичаха. Време за губене нямаше, но никой не успяваше да предложи решение. В този миг изникна Текс Армадильо, който веднага пое нещата в свои ръце.