Барбара Алистър - Удобно решение

— Те ли? — попита господин Мередит. — Колко имате предвид?

— Не мога да кажа със сигурност. В каретата трябва да е имало някой. А ако се вярва на слугинята, мъжът, който е отвлякъл Дейвид, не може да е измислил плана за това. Тя мисли, че момчето е тръгнало само. Заплахата, че ще се наложи насила да го водят, е свършила своето.

— Какво ще правим сега? Не можем просто да седим тук и да чакаме — въздъхна Ричард, загледан в мъжа, който се предполагаше, че би могъл да предотврати нещо подобно на случилото се.

— Опасявам се, че точно това трябва да направите. Те могат да се свържат с вас — каза Смит.

Той загледа работодателя си, но не посмя да отправи поглед и към Луси.

— Защо? — попита тя.

Смит отново не пожела нито да я погледне, нито да отговори на въпроса й. Тя трескаво местеше погледа си от Ричард на Едуард, после погледна баща си и накрая пак Смит.

— Защо? — изплака.

— Кажи й, Ричард — каза тихо брат й.

Съпругът й я отведе да седне на канапето и приседна до нея. После сплете пръсти с нейните.

— Смит смята, че те са го отвлекли заради откуп.

— Откуп? Пари ли? — попита тя и очите й се разшириха от ужас. — За пари?

Нито един от мъжете не посмя да я погледне.

— И после ще го пуснат да си иде, нали? — поиска да узнае тя.

Най-накрая се обади баща й.

— Надяваме се — изрече той тихо, но тонът на гласа му говореше друго.

— Надявате се? Само се надявате ли? Трябва да го намерим! — извика тя като обезумяла. — Какво друго ни остава?

— Да чакаме.

Тези думи като че я усмириха за миг. Тя погледна Смит, прииска й се той да беше изброил повече възможности. Но той не й каза нищо повече. После се извърна към Ричард.

— Бих искал да говоря с лакея.

— В стаята си е — каза Едуард. — Да изпратя ли някого да го доведе?

— Не, предпочитам да поговоря с него в стаята му. Не искам да ни виждат много хора. Може ли някой да ми покаже пътя?

След оттеглянето на Смит се възцари тишина. Тишина, от която ги болеше. Искаше им се да могат да кажат нещо, но не знаеха какво. Луси беше уловила Ричард за ръка, сякаш се боеше, че ще изгуби връзка с реалността. Щом като след известно време вратата се отвори, те всички скочиха.

— Е? — поиска да узнае Ричард, като видя, че е влязъл Смит.

Господин Мередит придвижи инвалидната си количка, така че да вижда лицето му. Луси стисна здраво ръката на съпруга си.

— Не знае нищо — отвърна спокойно Смит. — Просто е бил играчка в ръцете им.

Надеждата им се пръсна.

— Трябва да говоря с партньора си — информира той Ричард. — Ако ви трябвам, знаете къде да изпратите съобщение.

Докато се оттегляше, те машинално го проследиха с погледи — с всяка своя стъпка той сякаш им казваше, че повече нищо не биха могли да направят. Луси притвори очи, седна на канапето и се облегна, а по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

Когато тишината стана непоносима, Едуард стана.

— Ще изпратя на Арабела съобщение, че не ще мога да я придружа довечера — каза той и въздъхна.

— Не променяй плановете си — обади се Ричард с такъв тон, сякаш беше на края на силите си.

— Разбира се, че няма да отиде — каза твърдо господин Мередит. — Ако този мъж открие нещо, ще имаш нужда от помощ.

Едуард кимна. Лека усмивка като че докосна за миг устните на Луси, докато гледаше как брат й излиза от стаята.

Изведнъж на Ричард хрумна нещо и той го последва.

— Не й казвай нищо за изчезването на Дейвид, Едуард.

— Защо? Тя скоро ще му стане леля.

— Все още не знаем кой е замесен, а ако някой от слугите от градската ми къща дочуе, че Дейвид наистина е изчезнал, може да се опита да предупреди заговорниците, че вече се досещаме какво се е случило.

Едуард кимна.

— Когато разбере, че съм го скрил от нея, ти ще се разправяш с нея.

Малко горчивата ирония в думите на Едуард накараха Ричард лекичко да се усмихне.

— Вече си под чехъл, така ли, приятелю?

Едуард сви рамене и се запъти към библиотеката. На връщане, преди да успее да влезе в приемната, го изпревари Джарвис.

— Ще позволи ли госпожа Блаунт да сервирам чая?

Ричард се смая. Беше му се сторило, че са загубили Дейвид преди доста часове, а се оказа, че е още следобед. Той кимна на лакея.

Появата на Джарвис и въпросът му като че изведоха Луси от отчаянието, което я беше налегнало. Внезапно тя се изправи.

— Робърт и Карълайн — възкликна. — Отивам при тях.

При други обстоятелства Ричард би я подкрепил, но той много добре познаваше децата си.

— Нареди някой да отиде и да провери как са. Не ги безпокой без причина.