Барбара Алистър - Удобно решение

Арабела се присъедини към тях и сложи край на унеса му.

— Би трябвало да съм ти много ядосана, Ричард — каза тя леко намусена.

После погледна към роклята на Луси и й се прииска вече да е омъжена, за да може тя да има думата при избора на дрехи.

— Защо? — насили се да попита Ричард, след като усети как Луси лекичко го побутва.

— Защото липсваше днес. Всъщност разбрах, че не си имал избор. Е, как беше? Хванахте ли крадците?

Преди Ричард да успее да си отвори устата, за да я наругае и да провали вечерта, се обади Едуард.

— Какви крадци? Мислех, че се разбрахме да ми казваш всичко — почти изрева той.

— Нямах възможност да те видя по-рано. А и балът не е място да се обсъжда такова нещо. Ще поговорим по-късно.

Осъзнавайки правотата на приятеля си, Едуард кимна. Луси обаче забеляза, че макар да танцуваше с Арабела, за известно време той не сваляше очи от тях.

Дойде миг, когато Ричард почувства, че повече не може да остане в балната зала.

— Ще може ли скоро да си тръгнем? — попита той, докато танцуваше с Луси.

— Веднага щом този танц свърши — прошепна тя, усмихвайки му се топло.

Той я притисна към себе си и усети как напрежението, което изпитваше, като че намалява.

Докато чакаха да им докарат каретата пред входа на къщата, един господин, който в същото време пристигаше, се спря при тях.

— Радвам се да ви видя в града отново — поздрави ги той.

После, без да се впуска в светски разговори, реши да мине направо на въпроса, заради който се беше спрял при тях:

— Мисля, че трябва да знаеш, Блаунт. Открих същата като твоята статуя — нимфата в градината ви, нали си помниш? Помислих, че е копие, но ме увериха, че е оригинал.

— Как я намери? — попита Ричард, без изобщо да показва вълнението си.

Тази статуя също бе сред откраднатите.

— Намери ми я един, на когото съм поръчал да се оглежда за произведения на изкуството за мен.

— Познавам ли го?

— Съмнявам се. Няма и да ти кажа кой е. Не бих искал да ме надминеш — засмя се мъжът.

— Кога я откри?

— Преди около година. Беше голяма изненада за мен. Не е пристигнала от континента. Предполагам, че я е предложил някой, който много се е нуждаел от пари.

Когато каретата пристигна, Луси и Ричард се извиниха и се качиха в нея. Едва след като потеглиха, Луси попита:

— От него научи нещо много важно, нали?

— Как разбра?

— По израза на лицето ти. Не, не се притеснявай. Той нищо не забеляза. Беше твърде зает да ти покаже, че се е оказал по-успешен колекционер от теб. Статуята е открадната от теб, нали? — попита тя.

Докато пътуваха към бала, съпругът й в общи линии й беше описал какво се е случило.

— Да — кимна Ричард и поднесе ръката й към устните си. — Вие сте много умна, госпожо.

Тя сведе клепачи и го дари с кокетна усмивка.

— Както и ти. Ти го накара да отговори на всичките ти въпроси.

— Не на всичките. Може би Смит ще има повече късмет.

Той й се усмихна. После за първи път тази вечер се вгледа в нея и изведнъж вдигна въпросително вежди.

— С тази рокля ли беше облечена по-рано? — попита, вглеждайки се неодобрително в деколтето.

— Ричард, за какво става дума? — попита Луси и се извърна, за да го погледне по-добре.

— За роклята ти.

— Какво за моята рокля? Преди малко даже ми направи комплимент за нея.

— Аз ли? Носеше ли шал тогава?

— Не. Ричард, нищо не разбирам.

Очите на Луси се разшириха от изненада и объркване.

Той се засмя.

— Нали знаеш, скъпа, право на съпруга е да обсъжда облеклото на съпругата си.

— Но ти ми каза, че ме харесваш така.

— Наистина.

Той се приближи до нея.

— Но тя разкрива достойнства, на които само аз бих искал да се радвам — каза той, прокарвайки пръст покрай деколтето й, откриващо едната й гръд.

Луси пламна.

— О! — изохка тя леко, потрепервайки при неговото докосване — както ставаше винаги с нея.

После протегна ръка и приглади косата му. Той улови ръката й и отново я поднесе към устните си.

Когато каретата пристигна пред къщата на господин Мередит, те и двамата пламтяха от страст. Изкачиха почти на бегом стълбите.

— Бети дали ще те чака? — попита той.

Луси поклати глава.

— Добре.

Тя се изчерви още повече.

По-късно, лежейки в прегръдките си и не желаейки все още да се предадат в плен на съня, взеха тихичко да си говорят. Едва когато усети, че умората го наляга, Ричард си спомни какво беше намислил да помоли Луси.

— Искаш ли да се заемеш с преобзавеждането на къщата?