Барбара Алистър - Удобно решение

— Вече се опитваш да избягаш? — попита я той с още дрезгав заради съня глас. Луси се стресна и вдигна завивките до брадичката си. Поклати глава, после внимателно седна.

— Усетих, че започнах да се вдървявам — обясни тя, сините й очи бяха скрити зад спуснатите й клепачи.

Когато се осмели да го погледне отново, той вече се беше обърнал на една страна и я гледаше със сериозните си сиви очи. Тя се изчерви. После очите й се разшириха. Ричард все още беше с дрехите от предната вечер, свалил си беше само обувките. Когато се отмести и се пъхна под завивките, едва тогава Луси осъзна, че той беше спал върху тях. Едно леко „О“ се изплъзна от устните й. После тя покри устата си с ръка и се изчерви отново.

— Предполагам, че ще бъдем сензация за деня в разговорите на слугите — каза той грубовато.

Когато беше взел решение да легне до Луси, не беше помислил за завивките. Мина му мисълта и кой ли се беше осмелил да влезе в стаята им неповикан. Надяваше се да е слугинята й — най-верният неканен посетител. Надяваше се и тя да не сподели впечатленията си с другите.

Очите на Луси се разшириха още повече.

— Ще бъдем — каза някак сухо тя, в тона й се усещаше леко неодобрение. — Ако искаше хората да не говорят за нас, щеше да присъстваш на собствената си сватба. — Сама се учуди, че обхваналото я възмущение е толкова силно.

— Обясних ти, че не мога да оставя децата сами — каза той с любезен тон, макар и през зъби.

— Можеше да доведеш и тях.

— Луси, мислех, че съм бил достатъчно ясен в писмата си.

Задържа поглед за миг върху очите й, после седна, чувстваше се объркан от подновяването на спора по този въпрос.

Тя също за миг го изгледа, после сведе очи.

— Във всички свои писма просто ми пишеше, че не можеш да дойдеш. Не смятам това за ясно обяснение.

— Ти се съгласи да се омъжиш за мен чрез представителство. За мен това означаваше, че си подразбрала.

Ричард стана от леглото и застана до нея с намръщено лице. Представата му за първата сутрин след женитбата му не включваше караница с новата му жена.

— Разбрах, че ти отказваш да дойдеш в дома ми — додаде тя тихо.

Когато беше прочела писмото му, в което й заявяваше това, тя беше решила да се откаже от женитбата. Но щом при нея беше дошла Арабела, за да обсъдят подробности по тяхната женитба с Едуард, Луси си бе припомнила какви отстъпки пък брат й беше принуден да направи и затова бе написала на Ричард, че е съгласна. Но не беше могла да разбере каква е причината за подобно предложение.

— Можехме да се оженим тук. Предложих ти да поканиш и семейството си.

— И да оставя татко сам вкъщи? — попита тя ядно. — Не си го виждал от години. Всяко, даже и най-кратко пътуване му причинява невероятни болки. Приех предложението ти да се оженим чрез представителство, защото това беше единственият начин и той да присъства на сватбата.

— Можеше и да се откажеш от женитбата ни — напомни й той, сивите му очи предвещаваха буря, а тонът му беше изключително студен.

Беше ли обречен да страда от още един нещастен брак, чудеше се Ричард. Беше очаквал много повече от момичето, което някога беше познавал много добре.

Разпознавайки в гласа начина, по който звучеше нейният глас, когато криеше огромната си болка, Луси се придвижи към ръба на леглото по-близо до него.

— Но аз не исках да го направя.

Протегна ръка и улови неговата, също както като дете, когато той се опитваше да избяга от нея. Ричард отстъпи назад и ръката й увисна. В този миг Луси почувства как я обхваща същото отчаяние, както когато бившият й годеник — графът, беше приел отказа й.

— Какво те накара да се омъжиш за мен? Да не си мислила, че аз вероятно съм най-безопасният вариант в сравнение с други предложения?

Тонът му я обвиняваше в предателство. Беше се надвесил над нея, на лицето му ясно се четеше възмущение и обида.

— Безопасен по отношение на какво? — попита тя смутена. — Ричард, не те разбирам. — Тя стана от леглото и се изправи пред него, сините й очи бяха широко разтворени и в тях се четеше болка. В писмата му нямаше и намек за подобно поведение от негова страна — толкова жлъч и толкова гняв като че се беше насъбрала в него. — Сгреших ли в нещо?

Той отвори уста, за да й отговори, после я затвори отново. При вида на дългата й плитка, провесена над измачканата й нощница, той си припомни за малкото момиче Луси — твърде заето да се радва на живота, за да се замисля дали дрехите му са в ред; припомни си щастливите мигове, които някога бяха споделяли. Стиснатите му устни се поотпуснаха, след като си спомни с кого всъщност разговаря. Пое си дълбоко въздух и успя да се овладее.