Виктория Александър - Вярвай

Ако наистина се е случило.

Ами ако не беше? Ами ако беше полудяла? Ами ако е преживяла някакво загубване на разума тук, в библиотеката, и всичко преживяно е било само плод на въображението й? Ами ако приключението, опасностите и любовта се бяха случили само в главата й?

— Извинете. — Една служителка надникна иззад ъгъла на етажерка с книги. — След малко затваряме. — Усмихна се. — Хубава рокля. Изследване на костюмите, нали? Театралният департамент?

Теса погледна надолу. Разбира се, роклята й! Обзе я въодушевление. Прекалено жълтата, прекалено изрязана рокля, която й даде Мордред, щеше да докаже историята й! Погледна към момичето и сърцето й се сви. Теса сама не би повярвала, ако го чуеше от някой друг.

— Точно така. — Гласът й се пречупи. — Изследване.

Момичето кимна, предупреди я отново, че библиотеката затваря, и изчезна.

На кого би могла да каже? На Ейнджи? На родителите си? Всички щяха да си помислят, че се е побъркала. И какъв би бил смисълът? Нищо не можеше да облекчи огромната мъка, сграбчила сърцето й.

Теса си пое няколко пъти въздух, за да се успокои. Трябваше да се вземе в ръце, за да се махне оттук. Фактът, че се бе върнала точно в същия миг, в който бе напуснала, беше прекалено много за нея. Трябваше да отиде в апартамента си, преди да е започнала да крещи истерично. Посегна към чантата си. На пръста й блестеше пръстен с рубин.

„Винаги ще бъда с теб.“

Очите й се напълниха със сълзи. Как бе могла да се усъмни дори и само за миг? Той беше истински.

И я обичаше, и тя го обичаше. И това беше истинско.

Изправи се бавно и взе книжката на Мерлин. Разлисти я с треперещи ръце, докато стигна до илюстрацията на рицар, коленичил молитвено пред олтар. На малкия му пръст блестеше пръстен. Неговият пръстен. Нейният пръстен. Гледаше обичния му профил и й се прииска само още веднъж да види дълбоките му сини очи, озарени от гняв, смях или любов. Опита се да преглътне буцата в гърлото си и затвори рязко книгата.

Свърши. Приключението на живота й, любовта за цял живот — нямаше ги. Сякаш никога не са съществували. Сякаш бяха просто разказ от детска книжка. Приказка. В този свят, в нейния свят, нямаше значение какъв е бил Големия човек в действителността. Той беше Галахад. Един от рицарите на кръглата маса.

Легенда.

И всичко, което й бе останало от него, беше една грозна жълта рокля, пръстен с рубин и сърце, разбито на милиони парчета.

И нищо никога не е било толкова истинско.

— Добре, тук съм. — Теса и Ейнджи стояха на опашката за проверка на документи на летището. — Щастлива ли си?

Ейнджи се усмихна сладко.

— Екзалтирана.

— Можеш да си тръгваш, ако искаш.

— Няма начин. — Ейнджи поклати глава. — Не и преди да те видя, че си се качила на самолета.

— Така да бъде.

Теса въздъхна и отново потъна в апатията, която й беше верен спътник през последните няколко седмици. Играеше си разсеяно с пръстена, сложен на верижка на шията й.

Ейнджи присви очи.

— Какво е това?

— Кое? Това ли? — Теса погледна надолу. — Пръстен.

Ейнджи кръстоса ръце на гърдите си.

— Знам, че е пръстен. Откъде го взе?

Обикновено пръстенът беше скрит под дрехите й, за да бъдат избегнати въпроси като този. Днес, в бъркотията около заминаването, бе забравила да го скрие. Не че вече имаше някакво значение.

— Подарък от един приятел.

— Какъв приятел?

— Някой, когото познавах много отдавна.

— Кой?

— Рицар в блестящи доспехи — сопна се Теса. — Сега доволна ли си?

— Хайде, стига, Сейнт Джеймс. Защо си толкова докачлива заради един подарък от стар приятел? — Ейнджи повдигна вежди. — Освен ако този приятел отново не се е върнал в живота ти?

— Не — тихо каза Теса. — Не е. Не съм го виждала от… години.

— Красив е. Рубин, нали?

— Да.

Теса пристъпи към нея и вдигна верижката, за да може приятелката й да разгледа пръстена. Ейнджи го хвана и го гледа дълго.

— Много е хубав. Мога ли да го разгледам по-отблизо? — Тя се ухили. — Да го пробвам?

— Не!

Без да се замисля, Теса се дръпна рязко назад. Верижката се скъса и пръстенът падна на пода.

— Не!

Сърцето й спря. Тя бутна един пътник и грабна пръстена само миг преди кракът на мъжа да го настъпи. Изправи се и го сложи на палеца си. Обърна се към опашката, хвърляйки бегъл поглед към някакви рекламни плакати.

— Теса, съжалявам за пръстена. Аз…

Теса се обърна рязко.

— Хей, добре ли си?

Гласът на Ейнджи и бърборенето на пътниците сякаш се стопиха. Теса не можеше да откъсне погледа си от плаката. Снимка на Британия, Британия такава, каквато си я спомняше. Но текстът привлече вниманието й и докосна сърцето й: